Синът се казваше Рени. Ди Ди ми беше разказвала за него в течение на няколко презокеански телефонни разговора. Стигнахме до летището, докато пътниците слизаха от самолета на Рени. Ди Ди и Рени се прегърнаха. Той беше висок и слаб, доста блед. Над едното му око падаше кичур коса. Стиснахме си ръцете.
Отидох да му взема багажа, за да ги оставя да си поговорят. Рени наричаше Ди Ди „мамо“. Когато се качихме в колата, той седна отзад и попита:
— Мамо, купи ли ми колело?
— Поръчала съм го. Утре ще отидем да го вземем.
— Хубаво ли е, мамо? Искам колело с десет скорости, ръчна спирачка и спортни педали.
— Колелото е хубаво, Рени.
— Сигурна ли си, че ще го доставят до утре?
Върнахме се у тях. Аз останах да спя там. Рени си имаше собствена стая.
На сутринта всички седнахме в кухненския бокс и зачакахме прислужницата да пристигне. Най-сетне Ди Ди стана и се зае сама да приготви закуската. Рени попита:
— Как се чупи яйце, мамо?
Ди Ди ме погледна. Знаеше какво си мисля. Аз не се обадех.
— Добре, Рени, ела да ти покажа.
Рени отиде до печката. Ди Ди взе едно яйце:
— Значи, просто чукваш черупката отстрани на тигана… ето така… и изсипваш яйцето от черупката в тигана… ето така.
— Аха…
— Много е просто.
— А как го готвиш?
— Пържа го. В масло.
— Аз няма да ям това яйце, мамо.
— Защо?
— Защото жълтъкът не остана цял!
Ди Ди се обърна и ме погледна. Очите й говореха:
„Ханк, по дяволите, да не си казал и дума!“
Няколко сутрини по-късно всички пак седяхме на масата за закуска. Ние се хранехме, а прислужницата действаше в кухнята. Ди Ди се обърна към Рени:
— Вече имаш колело. Искам днес по някое време да отидеш до магазина и да купиш безалкохолни. Когато се върна, искам да изпия една-две кока-коли.
— Но, мамо, кока-колата тежи! Не можеш ли ти да си купиш?
— Рени, аз работя по цял ден и съм уморена. Ти ще купиш кока-кола.
— Но, мамо, по пътя има наклон. Трябва да изкача наклона с колелото.
— Няма наклон. Какъв наклон?
— Е, той не се вижда, но…
— Рени, купи кока-кола. Разбра ли?
Рени стана, отиде в стаята си и затръшна вратата.
Ди Ди извърна поглед:
— Той ме, изпитва. Иска да провери колко го обичам.
— Аз ще купя кока-кола — предложих.
— Няма нужда — отвърна Ди Ди. — Аз ще купя.
В крайна сметка никой не купи кока-кола.
Няколко дни по-късно двамата с Ди Ди отидохме до нас, за да приберем пощата и да огледаме как е апартаментът. Телефонът звънна. Беше Лидия.
— Здравей — каза тя. — Аз съм в Юта.
— Получих бележката — отвърнах.
— Как си? — попита тя.
— Всичко е наред.
— През лятото в Юта е приятно. Трябва да дойдеш. Ще отидем на къмпинг. Всичките ми сестри са тук.
— Точно сега не мога да замина.
— Защо?
— Ами защото сега съм с Ди Ди.
— Ди Ди?
— Ами да.
— Знаех си, че ще й се обадиш — заяви Лидия. — Нали ти казах, че ще позвъниш на онзи телефонен номер?
Ди Ди стоеше до мен.
— Моля те, кажи й да те остави на мен до септември — рече тя.
— Забрави я — продължи Лидия. — Да върви по дяволите. Ела при мен.
— Не мога да зарежа всичко, само защото се обаждаш по телефона — казах. — Освен това искам да остана с Ди Ди до септември.
— До септември?
— Да.
Лидия изпищя. Продължително и с всичка сила. После затвори.
След тази случка Ди Ди гледаше да не се прибирам вкъщи. Веднъж, когато бяхме отишли да проверим пощата, аз забелязах, че слушалката на телефона не е на вилката.
— Никога повече не прави така — казах й аз.
Ди Ди ме водеше на дълги екскурзии с кола на север и на юг по брега. Водеше ме в планината. Ходехме заедно на разпродажби, на кино, на рокконцерти, на църква, на гости у приятели, на обяд и на вечеря, на представления на илюзионисти, на пикник и на цирк. Нейните приятели ни снимаха заедно.
Ходихме на екскурзия до остров Каталина, където беше ужасно. Двамата с Ди Ди чакахме на кея. Аз имах ужасен махмурлук. Ди Ди ми намери един алка-зелцер и чаша вода. Единственото, което ме крепеше, беше младо момиче срещу нас. Имаше красиво тяло, хубави дълги крака и къса пола. Под късата пола носеше дълги чорапи, жартиери и розови бикини, а полата беше червена. Дори обувките й бяха на високи токчета.