— Лидия?
— Какво има?
— Трябва да ти кажа нещо.
— Какво има?
— Трябва да отида да видя Ди Ди.
— Да отидеш да видиш Ди Ди?
— Недей да реагираш така. Имам сериозна причина.
— Нали каза, че всичко е свършило?
— Така е. Просто не искам да я нараня толкова много. Искам да й обясня какво се случи. Хората са толкова студени един към друг. Не искам да си я върна, а просто да се опитам да й обясня какво се е случило, така че да разбере.
— Искаш да я чукаш.
— Не, не искам да я чукам. Аз почти не исках да я чукам, дори когато бяхме заедно. Просто искам да й обясня.
— Това не ми харесва. Звучи ми… гадно.
— Нека го направя. Моля те. Просто искам да изясня нещата. Скоро ще се върна.
— Добре. Но нека наистина да е скоро.
Качих се във фолксвагена, отидох до „Фаунтин“, покарах няколко километра, завих на север по „Бронсън“ и влязох в онази част на града, където наемите бяха по-високи. Паркирах отвън и слязох. Изкачих дългото стълбище и позвъних. Бианка отвори вратата. Спомних си как една вечер тя отвори вратата и беше гола, аз я награбих и двамата започнахме да се целуваме, но после Ди Ди излезе и попита: „Какво става тук, по дяволите?“
Този път не беше така. Бианка просто попита:
— Какво искаш?
— Искам да видя Ди Ди. Да поговоря с нея.
— Тя е болна. Много болна. Според мен нямаш право да я виждаш, след като се отнесе по този начин с нея. Ти си първокласен мръсник.
— Просто искам да си поговорим и да й обясня защо се получи така.
— Добре. Тя е в спалнята си.
Минах по коридора и влязох в спалнята. Ди Ди лежеше на леглото, само по бикини. Беше закрила очите си с едната ръка. Гърдите й изглеждаха добре. На пода до леглото имаше празна бутилка уиски и леген. Легенът вонеше на повръщано и алкохол.
— Ди Ди…
Тя повдигна ръката си:
— Какво? Ханк, ти се върна!
— Не, чакай, искам само да поговорим…
— О, Ханк, толкова ми липсваше! Едва не полудях, толкова ужасно ме заболя…
— Искам да изгладя нещата. Затова дойдох. Може да ти прозвучи глупаво, но аз не вярвам в отявлената жестокост…
— Не знаеш как се почувствах…
— Знам. И аз съм го изпитвал.
— Искаш ли нещо за пиене? — попита тя и посочи бутилката.
Вдигнах я, но бутилката наистина беше празна и аз тъжно я оставих обратно.
— На света има прекалено много студенина — казах й аз. — Ако хората само се научат да говорят помежду си, нещата ще се оправят.
— Остани с мен, Ханк. Не се връщай при нея, моля те. Моля те. Живяла съм достатъчно дълго и умея да бъда добра жена. И ти го знаеш. Ще бъда добра с теб и за теб.
— Лидия ме е омагьосала. Не мога да го обясня.
— Тя флиртува. Импулсивна е. Ще те зареже.
— Може би това е част от магията.
— Значи искаш курва. Защото те е страх от любовта.
— Може би е така.
— Само ме целуни. Нали няма да е твърде много, ако те помоля да ме целунеш?
— Не.
Легнах до нея. Прегърнахме се. Устата на Ди Ди миришеше на повръщано. Целунахме се и тя ме притисна към себе си. Измъкнах се от прегръдката й с цялата нежност, на която бях способен.
— Ханк — каза тя. — Остани при мен! Не се връщай при нея! Виж, аз имам хубави крака!
Ди Ди повдигна един от краката си, за да ми го покаже.
— Имам и хубави глезени! Виж!
Тя ми показа и глезените си.
Седнах на ръба на леглото и рекох:
— Не мога да остана с теб, Ди Ди.
Тя седна в леглото и започна да ме удря. Юмруците й бяха твърди като камъни. Удряше и с двете ръце. Седях и поемах ударите. Удряше ме по веждите, по очите, по челото и скулите. Дори отнесох един удар в гърлото.
— Копеле такова! Копеле, копеле, копеле! МРАЗЯ ТЕ!
Хванах я за китките:
— Стига толкова, Ди Ди.
Тя падна обратно на леглото, а аз станах, излязох от стаята, минах по коридора и излязох навън.
Когато се върнах, Лидия седеше в едно кресло. Лицето й беше потъмняло.
— Нямаше те много време. Погледни ме! Чука я, нали?
— Не, не съм.
— Нямаше те ужасно дълго време. Виж, одраскала те е по лицето!
— Казвам ти, че нищо не е станало.
— Свали си ризата. Искам да ти видя гърба!