Продължих да мета стъклата. Почистих всичко. След това порових в пазарската торба, с която бях дошъл, и открих една невредима бутилка бира. Изглеждаше много добре. Наистина имах нужда от нея. Вече се канех да си я отворя, когато някой ми я издърпа от ръката. Пак беше Лидия. Този път изтича с бутилката до вратата на Никол и я метна към стъклото. Метна я толкова силно, че бутилката мина през стъклото като някакъв голям куршум и не го разби на парчета, а проби кръгла дупка.
После Лидия пак се отдалечи на бегом, а аз се заизкачвах по стълбите. Никол продължаваше да стои на най-горното стъпало.
— За Бога, Чинаски, тръгвай си заедно с нея, преди да е избила всичко живо!
Обърнах се и слязох по стълбите. Лидия седеше в колата си, спряна до тротоара, а двигателят работеше. Отворих вратата и се качих. Тя потегли. И двамата не продумахме.
24
След това започнах да получавам писма от някакво момиче от Ню Йорк. Казваше се Минди. Беше попадала на някои от книгите ми, но всъщност най-хубавото в писмата й беше, че рядко споменаваше за писане — само колкото да каже, че самата тя не пише нищо. В писмата й се разказваше за нещата от живота, в частност за мъже и за секс. Минди беше на двайсет и пет, имаше красив почерк и пишеше разумни, верни и все пак смешни неща. Аз отговарях на писмата й и винаги се радвах, когато получавах ново писмо от нея. Повечето хора се изразяват много по-ясно в писма, отколкото в разговор, а някои хора умеят да пишат артистични, творчески писма, но когато се опитат да напишат стихотворение или разказ, проявяват претенциозност.
После Минди ми изпрати няколко снимки. Ако отговаряха на истината, тя беше доста красива. Писахме си още няколко седмици, а после тя спомена, че скоро ще има две седмици ваканция.
Защо не дойдеш? — предложих аз.
Добре — отговори тя.
Тогава започнахме да си говорим по телефона. Накрая тя ми каза на коя дата пристига на летището в Лос Анджелис.
Ще те посрещна — отговорих аз. — Нищо не може да ме спре.
25
Постоянно си напомнях за датата. По принцип никога не беше проблем да се скарам с Лидия. По природа бях самотник и бях доволен само да живея с някоя жена, да се храня с нея, да спя с нея и да се разхождам с нея. Не исках да водя разговори, нито да ходя някъде другаде освен на хиподрума и на боксови мачове. Не разбирах какво намират хората в телевизията. Струваше ми се глупаво да плащам пари за билет в киното, където да седя с други хора и да споделям техните емоции. От купоните ми се повръщаше. Мразех игричките, номерцата, флиртовете, пиячите-аматьори и досадниците. Но именно купоните, танците, бърборенето зареждаха Лидия с енергия. Тя се смяташе за сексбомба. Но всъщност малко прекаляваше. Така че споровете ни често започваха от вечния конфликт между „никакви хора“ (моята позиция) и „колкото повече хора, толкова по-добре“ (нейната).
Няколко дни преди да пристигне Минди, започнах скандала. Лежахме заедно в леглото.
— Господи, Лидия, как може да си толкова глупава? Не разбираш ли, че съм самотник? Отшелник? Трябва да бъда такъв, за да мога да пиша.
— Как можеш да разбереш нещо за хората, ако не се срещаш с тях?
— Вече знам за хората всичко, което ми трябва.
— Дори когато излезем на вечеря в ресторант, не си вдигаш главата, за да не виждаш никого.
— Защото ми става лошо от хората — обясних.
— Аз ги наблюдавам — каза тя. — Изучавам ги.
— Глупости.
— Теб просто те е страх от хората!
— Мразя ги.
— Как изобщо можеш да бъдеш писател? Ти не наблюдаваш нищо!
— Добре де, не гледам хората, но все пак си плащам наема с писане. Все е по-добре, отколкото да гледаш овце.
— Нищо няма да излезе от теб. Нищо няма да постигнеш. Правиш всичко наопаки.
— Точно затова успявам.
— Успяваш ли? Някой изобщо знае ли кой си? Известен ли си колкото Мейлър? Колкото Капоти?
— Те не могат да пишат.
— А ти можеш, така ли? Само ти, Чинаски, можеш да пишеш?!
— Да, точно така мисля.
— А известен ли си? Ако отидеш в Ню Йорк, ще има ли поне един човек, който да знае кой си?
— Слушай, това изобщо не е важно. Аз просто искам да пиша. Не ми трябват фанфари.
— Но не би имал нищо против фанфарите, нали?
— Може би.