— Добре — отвърнах. — Тогава аз отивам да се разходя.
Отидох до потока. Бръкнах за още една бира, отворих я и седнах да я пия. Бях попаднал в сърцето на планината с две луди жени. Разваляха цялото удоволствие от чукането, като говореха само за чукане през цялото време. Аз също обичах да чукам, но това все пак не ми беше религия. В чукането имаше прекалено много абсурдни и трагични неща. Хората явно не знаеха как да се справят с него и затова го превръщаха в игра. Игра, която ги унищожаваше.
Реших, че най-важното е да намериш подходящата жена. Но как? Носех червен бележник и химикалка. Надрасках едно проникновено стихотворение. После отидох до езерото. Местността се наричаше Ванс Пасчърс. Повечето беше собственост на сестрите. Досра ми се. Свалих си панталона и клекнах в храстите, сред мухите и комарите. При всяко положение предпочитах удобствата на големия град. Наложи се да се избърша с листа. Отидох до езерото и проверих водата с единия си крак. Беше леденостудена.
„Бъди мъж, дядо! Влез във водата!“
Кожата ми беше бяла като слонова кост. Усещах се много стар и много мек. Пристъпих навътре в ледената вода. Влязох до кръста, после дълбоко си поех въздух и скочих вътре. Целият! От дъното се вдигна кал и ми влезе в ушите, в устата и в косата. Стоях в калната вода, а зъбите ми тракаха.
Дълго време чаках водата да се успокои и да се избистри. След това излязох обратно на брега. Облякох се и се върнах покрай езерото. Когато стигнах до края на езерото, чух шум като от водопад. Влязох в една гора, по посока на звука. Наложи се да се изкача покрай някакви скали, за да заобиколя една клисура. Шумът се чуваше все по-близо. Мухите и комарите се тълпяха около мен. Мухите бяха едри, ядосани и гладни, много по-едри от градските мухи, и веднага усетиха откъде минава днешният им обяд.
Пробих си път през някакви гъсталаци и го видях: първия водопад, който виждах в живота си. Водата се изливаше от планината през един скален ръб. Прекрасно. Не спираше да се излива. Цялата тази вода идваше отнякъде. И се изливаше нанякъде. Виждаха се три-четири потока, които сигурно водеха към езерото.
Най-сетне ми писна да го гледам и реших да се връщам. Освен това реших да се върна по друг маршрут, за по-кратко. Слязох до срещуположния край на езерото и поех към нашия лагер. Общо взето, помнех къде е. Червеният бележник все още беше у мен. Спрях, написах още едно стихотворение, което не беше чак толкова проникновено, и продължих. Не спирах. Лагерът не се виждаше никакъв. Повървях още малко. Огледах се за езерото. Езерото също не се виждаше никакво и аз всъщност не знаех къде се намирам. И тогава изведнъж осъзнах какво е станало: бях ИЗГУБЕН. Побърканите сексуални кучки ми бяха изпили ума и сега бях ИЗГУБЕН. Огледах се. В далечината се виждаха планини, а по-наблизо — дървета и храсти. Нямаше никакъв видим център, начална точка, връзка между нещата. Почувствах страх — истински страх. Защо им бях позволил да ме отведат от моя град, от моя Лос Анджелис?! Там човек можеше да си повика такси, да се обади по телефона. Там за всеки разумен проблем имаше разумно решение.
Ванс Пасчърс се простираше около мен на километри във всички посоки. Захвърлих червения си бележник. Каква смърт за един писател! Представих си некролога във вестника:
Хенри Чинаски, бивш пощенски служител, а по-късно писател, беше открит в полуразложено състояние вчера следобед от горския пазач У. К. Брукс-младши. В близост до останките беше открит и малък червен бележник, в който явно се съдържа последната творба на г-н Чинаски.
Продължих да вървя. Скоро попаднах в някаква заблатена местност. На всеки няколко крачки единият или другият ми крак затъваше и трябваше да се отскубвам.
После стигнах до някаква ограда от бодлива тел. Веднага се досетих, че не бива да я прескачам. Бях абсолютно сигурен, че не бива да го правя, но нямах избор. Прескочих оградата, застанах от другата страна, сложих ръце на устата си като фуния и изкрещях:
— ЛИДИЯ!
Никой не отговори.
Пробвах пак:
— ЛИДИЯ!
Гласът ми звучеше много печално. Глас на страхливец.
Продължих. Помислих си, че ще бъде хубаво да се върна при сестрите и да ги слушам как си говорят за секс, мъже, танци и купони. Щеше да бъде толкова хубаво отново да чуя гласа на Глендолайн! Да погаля дългата коса на Лидия. Щях да я водя на всички купони в града, заклех се. Дори щях да танцувам с жените и да пускам блестящи, остроумни шеги. Щях да понасям всички кретенски разговори с усмивка. Представях си как казвам: „Ей, това парче е страхотно! Кой иска да се пуснем на дансинга? Хайде, ръцете горе!“