Продължих да вървя през блатото. Най-сетне стигнах до твърда земя. Пред мен имаше път. Беше стар, селски път, но изглеждаше обнадеждаващо. По него се виждаха дири от гуми и отпечатъци от копита. Над пътя дори висяха жици, които пренасяха електричество нанякъде. Трябваше просто да ги следвам. Тръгнах по пътя. Слънцето беше високо в небето, значи сигурно беше пладне. Вървях и си мислех колко съм глупав.
След малко стигнах до някаква порта, която преграждаше пътя и беше заключена. Това пък какво беше? От едната страна на портата имаше малко разстояние, откъдето можеше да се мине. Явно портата беше за говеда. Но къде бяха говедата? Къде беше собственикът на стадото? Сигурно идваше веднъж на шест месеца.
Главата започна да ме боли. Опипах мястото — там ме бяха ударили с палка в един бар във Филаделфия, преди трийсет години. Беше ми останал белег. А сега белегът се беше напекъл от слънцето и се беше подул. Приличаше на рогче. Отчупих едно парченце кожа и го хвърлих на пътя.
Походих още час, после реших да тръгна в обратната посока. Така щеше да се наложи да извървя отново целия път, но май нямаше друг начин. Съблякох си ризата и си я сложих на главата. Веднъж-дваж спирах и крещях „ЛИДИЯ!“, но никой не отговаряше.
След известно време пак стигнах до портата. Трябваше пак да я заобиколя, но нещо беше застанало на пътя. Стоеше пред портата, на пет метра от мен. Беше малка сърна, сръндак или нещо подобно.
Бавно тръгнах към животното. То не помръдна. Дали щеше да ме пусне да мина? Май не се боеше от мен. Сигурно усещаше колко съм объркан и страхлив. Приближавах го все повече. Не искаше да се махне от пътя. Имаше големи, красиви кафяви очи — по-красиви от очите на всички жени, които познавах. Не можех да повярвам. Стигнах на един метър от него, готов да отстъпя, когато то изведнъж хукна. Скочи от пътя и се скри в гората. Изглеждаше в отлична форма.
Докато вървях по пътя, чух отнякъде течаща вода. Имах нужда от вода. Човек не може да живее много дълго без вода. Слязох от пътя и тръгнах към шума от течащата вода. Намерих едно хълмче, покрито с трева, и когато стигнах до върха, видях водата: изливаше се от няколко циментови тръби в малък язовир, преграден със стена. Седнах на ръба на язовира, свалих си обувките и чорапите, навих си крачолите и потопих крака във водата. После полях главата си с вода. Накрая пих — но не твърде много или твърде бързо, а както бях виждал, че се прави по филмите.
След като се възстанових донякъде, забелязах кей, който прекосяваше язовира. Минах по него и намерих в другия му край голяма метална кутия. Беше заключена с катинар. Сигурно вътре имаше телефон! Можех да се обадя за помощ!
Намерих голям камък и започнах да удрям по катинара. Нищо не стана. Добре де, какво щеше да направи Джек Лондон на мое място, по дяволите? Какво щеше да направи Хемингуей? Или Жан Жьоне?
Продължих да блъскам с камъка по катинара. Понякога не улучвах и удрях ръката си в катинара или направо в металната кутия. Кожата ми се обели и потече кръв. Накрая се стегнах и фраснах катинара като за последно. Той се счупи. Махнах го и отворих металната кутия. Нямаше телефон. Само редица от шалтери и дебели жици. Бръкнах вътре, докоснах една жица и ме удари страшен ток. Дръпнах един шалтер. Отнякъде се чу рев на вода. Погледнах към язовирната стена и видях, че в нея са се отворили три-четири дупки и от тях хвърчат огромни струи вода. Дръпнах още един шалтер. Отвориха се още три-четири дупки, от които също потекоха тонове вода. Дръпнах трети шалтер и цялата язовирна стена се отвори. Седях и гледах как се излива водата. Може би щях да направя наводнение и каубоите да дойдат на коне или с очуканите си малки пикапи и да ме спасят. Вече виждах заглавието във вестниците:
Отказах се от тази идея. Върнах шалтерите в предишното им положение, затворих металната кутия и окачих обратно счупения катинар.
Отдалечих се от язовира, намерих някакъв друг път и тръгнах по него. Този поне изглеждаше по-често използван от предишния. Вървях по него. Бях ужасно уморен. Едва гледах. Изведнъж видях едно момиченце на около пет години, което крачеше към мен. Беше със синя рокличка и бели обувки. Когато ме видя, май се изплаши. Опитах се да си придам мило и приятелско изражение, докато се приближавах към нея.