След четенето имаше купон и вечеря в някакво кафене. Почти точно срещу мен на масата седеше абсолютно най-красивото момиче, което бях виждал през живота си. Приличаше на младата Катрин Хепбърн. Беше на около двайсет и две и просто излъчваше красота. Аз не спрях да се шегувам и да я наричам Катрин Хепбърн. Тя, изглежда, нямаше нищо против. Не очаквах нищо да излезе от това. Тя беше с някаква приятелка. Когато стана време да си ходим, се обърнах към директорката на музея, която се казваше Нана и ми осигуряваше подслон в Хюстън.
— Тя ще ми липсва. Беше прекалено красива, за да е истина.
— Тя всъщност идва вкъщи с нас.
— Не вярвам.
… Но ето, по-късно, в къщата на Нана, тя беше в спалнята с мен. Беше само по нощница, седеше на края на леглото, решеше много дългата си коса и ми се усмихваше.
— Как се казваш? — попитах.
— Лора — каза тя.
— Ами виж сега, Лора, аз смятам да ти викам Катрин.
— Добре — каза тя.
Косата й беше червеникавокафява, много дълга. Самата тя беше дребна, но с хубава фигура. А най-хубавото нещо в нея беше лицето.
— Искаш ли да ти сипя нещо за пиене? — попитах.
— О, не, аз не пия. Не обичам.
Честно казано, малко ме беше страх от нея. Изобщо не можех да разбера какво прави в спалнята с мен. Не ми приличаше на почитателка. Отидох до банята, върнах се и загасих лампата. Усетих как ляга до мен. Прегърнах я и започнахме да се целуваме. Не можех да повярвам на късмета си. С какво право ми се случваше това? Как беше възможно да стигна толкова далеч само с няколко стихосбирки? Просто не можех да разбера. Но пък със сигурност нямаше да се откажа заради това. Много се възбудих. Изведнъж тя се наведе и пое кура ми в устата си. Гледах как главата и тялото й бавно се движат на лунната светлина. Не беше чак толкова добра, но самият факт, че тя го правеше, беше изумителен. Точно преди да свърша, протегнах ръка, зарових пръсти в прекрасната й коса, обляна от лунната светлина, и свърших в устата на Катрин.
32
Лидия ме посрещна на летището. Както обикновено, много й се ебеше.
— Господи, колко много ми се ебе! — каза тя. — Пипам се по цяла нощ, но няма ефект.
Потеглихме към моя апартамент.
— Лидия, кракът ми е в ужасно състояние. Просто не знам как ще се справя с този крак.
— Какво?
— Честно. Не съм сигурен дали мога да чукам, когато кракът ми е в такова състояние.
— Тогава каква полза има от теб, по дяволите?
— Мога да пържа яйца и да правя фокуси.
— Много смешно. Честно те питам, каква полза има от теб, по дяволите?
— Кракът ми ще се оправи. Ако не се оправи, ще го отрежат. Имай малко търпение.
— Ако не беше пиян, нямаше да паднеш и да си срежеш крака. Алкохолът е виновен за всичко!
— Алкохолът не е виновен за нищо, Лидия. Чукаме се около четири пъти в седмицата. За човек на моята възраст това е доста добро постижение.
— Понякога направо си мисля, че не ти харесва да го правиш.
— Лидия, сексът не е всичко на този свят! Маниачка такава! Почини си малко, за Бога!
— Докога да си почивам? Докато ти зарасне кракът? И какво да правя междувременно?
— Можем да играем на скрабъл.
Лидия се разкрещя. Колата започна да се движи на слалом по улицата.
— КУЧИ СИН! ЩЕ ТЕ УБИЯ!
Лидия премина с голяма скорост през разделителната лента и влезе в насрещното платно. Прозвучаха клаксони и колите пред нас се пръснаха. Карахме право срещу движението, а колите завиваха наляво или надясно, за да ни избегнат. После, все така без предупреждение, Лидия зави обратно през разделителната лента и се прибра в нашето платно.
Запитах се къде беше полицията в този момент. Защо винаги, когато Лидия правеше нещо подобно, полицията изведнъж изчезваше мистериозно?
— Добре — каза тя. — Ще те откарам до вас и това е краят. Писна ми. Ще продам къщата и ще се преместя във Финикс. Глендолайн сега живее там. Сестрите ми казаха, че не бива да се хващам с дъртак като теб.
През останалата част от пътя и двамата мълчахме. Когато стигнахме до нас, аз извадих куфара си от багажника, обърнах се към Лидия и казах:
— Довиждане.
Тя плачеше беззвучно — цялото й лице беше мокро от сълзите. Без да отговори, даде газ и изчезна към авеню „Уестърн“. Аз се прибрах. Поредното четене.