— Бия жените си?
— Да, някой ми каза.
Сграбчих Лидия и двамата се заехме с най-дългата си целувка досега. Аз я притиснах към ръба на умивалника и започнах да се търкам в нея. Тя ме бутна назад, но аз пак я докопах по средата на стаята.
Ръката на Лидия се протегна за моята и я пъхна в джинсите и бикините си. Единият ми пръст стигна до ръба на путката й. Беше влажна. Продължих да я целувам и постепенно напъхах пръста си в нея. После си дръпнах ръката, отстъпих, хванах бутилката и си налях още едно. Пак седнах до масичката в кухненския бокс, а Лидия седна от другата страна, седна и ме погледна. После продължи да работи по глината. Аз бавно си пиех уискито.
— Виж — започнах аз. — Знам какъв ти е проблемът.
— Какво?
— Знам какъв ти е проблемът.
— Не разбирам.
— Няма значение — заявих.
— Не, кажи ми.
— Не искам да те обидя.
— Настоявам да ми обясниш за какво говориш, по дяволите.
— Добре. Ще ти кажа, ако ми сипеш още едно.
— Добре.
Лидия взе празната ми чаша и ми наля още едно уиски с вода. Аз пак го изпих на един дъх.
— Е? — попита тя.
— Ами ти си знаеш.
— Какво си знам?
— Имаш много широка путка.
— Какво?!
— Често се случва. Все пак си родила две деца.
Лидия мълчаливо продължи да работи по глината. После остави инструмента. Отиде в ъгъла на стаята, до задната врата. Гледах как се навежда, за да си събуе ботушите. После си свали джинсите и бикините. Путката й ме зяпна.
— Давай, копеле такова — каза тя. — Ще ти докажа, че грешиш.
Аз си свалих обувките, панталоните и гащите. Застанах на колене на пода от линолеум и се отпуснах върху нея. Започнах да я целувам. Бързо се надървих и проникнах в нея.
Започнах тласъците… един, два, три…
Тогава някой почука на вратата. Малко дете — с мънички, настоятелни юмручета. Лидия бързо ме отблъсна.
— Това е Лиза! Днес не е ходила на училище! Беше при…
Лидия скочи и започна да си събира дрехите.
— Облечи се! — нареди ми тя.
Облякох се възможно най-бързо. Лидия отиде да отвори. Беше петгодишната й дъщеря:
— МАМО! МАМО! Порязах си пръстчето!
Отидох до хола. Лидия беше взела Лиза в скута си.
— Дай на мама да види. Дай на мама да цунка пръстчето! Дай на мама да го оправи!
— МАМО, боли!
Погледнах й пръста. Почти не се виждаше къде се е порязала.
— Виж — казах най-сетне на Лидия. — Утре ще се видим.
— Съжалявам — рече тя.
— Знам.
Лиза ме погледна с разплаканите си очички.
— Лиза няма да даде на никого да нарани мама — каза Лидия.
Отворих вратата, затворих я зад гърба си и отидох при моя форд мъркюри комет, модел 1962-ра.
4
По това време бях редактор в едно малко списание, The Laxative Approach. Имах двама помощник-редактори и според нас тримата издавахме най-добрите поети на нашето време. Както и някои от другите. Единият от редакторите беше двуметров чернокож полуидиот, изключен от гимназията, който се казваше Кенет Мълок и се издържаше от парите на майка си и сестра си. Другият редактор се казваше Сами Левинсън, беше двайсет и седем годишен евреин и живееше с родителите си.
Колите бяха отпечатани. Сега трябваше да ги съберем и да ги закрепим с телбод за кориците.
— Трябва да организираме телбод-купон — предложи Сами. — Да купим пиене, да кажем две-три глупости и да накараме гостите да свършат работата.
— Мразя купоните — казах аз.
— Аз ще го организирам — каза Сами.
— Добре — съгласих се аз и поканих Лидия.
Вечерта на купона Сами се появи с готови списания. Беше малко нервен тип, имаше тик и явно не беше имал търпение да види собствените си стихотворения в печатно издание. Така че собственоръчно беше сглобил всички броеве на The Laxative Approach. Кенет Мълок пък изобщо не се появи — сигурно най-сетне го бяха прибрали или в затвора, или в лудницата.
Гостите пристигнаха. Повечето не ги познавах. Отидох до хазяйката. Тя отвори.
— Организирам купон, госпожо О’Кийф. Искам да ви поканя двамата с мъжа ви. Има много бира, гевречета и чипс.
— Не, за Бога!
— Защо, какъв е проблемът?
— Нали видях гостите! Всичките са с бради, с дълги коси и приличат на скитници! С гривни и мъниста… приличат на комунисти! Как изобщо можеш да търпиш такива хора?