Видях самолета на Катрин, който беше кацнал и рулираше към рампата. Застанах да я чакам. Катрин, моя любов.
Катрин слезе от самолета — съвършена, с червено-кафява коса, стройно тяло, тясна синя рокля, бели обувки, тънки изящни глезени и младост в излишък. Носеше бяла шапка с широка периферия, обърната точно колкото трябва. Гледаше ме изпод периферията — с големите си, кафяви, засмени очи. Имаше класа. Никога не би си показала задника в чакалнята на летището.
А на летището я чаках аз — сто и два килограма на метър и осемдесет и два, хронично дезориентиран, с къси крака и тяло като на горила, с гръден кош като бъчва, но без врат, с прекалено голяма глава, мътен поглед и чорлава коса.
Катрин тръгна към мен. Косата й беше дълга, чиста и червено-кафява. Жените от Тексас изглеждат толкова спокойни и естествени. Целунах я и попитах за багажа. Предложих да го изчакаме на бара. Сервитьорките бяха с къси червени рокли, под които се виждаха дантелените им бели бикини. Деколтетата на роклите бяха дълбоко изрязани, така че да им се виждат гърдите. Работеха здраво за заплатите си, работеха и за бакшишите, заслужаваха си всеки цент. Живееха в покрайнините и мразеха всички мъже. Живееха с майките и братята си и бяха влюбени в психоаналитиците си.
След като си изпихме питиетата, отидохме да вземем багажа на Катрин. Много мъже се опитаха да уловят погледа й, но тя вървеше до мен и ме беше хванала под ръка. Рядко се случва красивите жени да демонстрират на обществено място, че са с някого. Познавах предостатъчно жени, за да съм сигурен в този факт. Приемах ги такива, каквито са, и любовта идваше много трудно и много рядко. А когато идваше, обикновено беше погрешка. Някоя жена просто не издържаше повече да не споделя любовта си и я изливаше върху мен, защото имаше нужда от това. А след това винаги започваха проблемите.
Когато отидохме вкъщи, Катрин отвори куфара си и извади чифт гумени ръкавици. После се засмя.
— Какво е това? — попитах.
— Дарлийн, най-добрата ми приятелка, ме видя да си опаковам багажа и ме попита: „Какво правиш, по дяволите?“ А аз й отговорих: „Не съм виждала къщата на Ханк, но просто съм сигурна, че преди да мога да готвя, да живея и да спя в нея, ще трябва да почистя!“
После Катрин се засмя с щастливия си тексаски смях. Отиде в банята, преоблече се с джинси и оранжева блуза, излезе боса и отиде в кухнята с гумените си ръкавици.
Аз също се преоблякох в банята. Реших, че ако Лидия се върне, няма да й позволя да пипне Катрин. Лидия. Къде ли беше тя? Какво ли правеше?
Отправих кратка молитва към боговете, които се грижеха за мен: моля ви, дръжте Лидия по-далеч оттук. Нека да лапа рогата на каубоите и да танцува до три сутринта — но моля ви, дръжте я по-далеч оттук…
Когато излязох от банята, Катрин вече беше коленичила на пода в кухнята и търкаше мръсотията, която се беше натрупала през последните две години.
— Катрин — казах. — Хайде да излезем. Ще вечеряме навън. Не бива да започваме по този начин.
— Добре, Ханк, но първо трябва да свърша с този под. После ще отидем.
Седнах да я чакам. Когато излезе от кухнята, аз седях на един стол и я чаках. Тя се наведе, целуна ме и се засмя:
— Ти наистина си един стар мръсник!
После отиде в банята.
А аз пак бях влюбен. Проблемите започваха отново…
36
След вечеря се прибрахме и започнахме да си говорим. Тя беше привърженичка на здравословните храни и не хапваше друго месо, освен пилешко и риба. Очевидно й се отразяваше добре.
— Ханк — каза тя. — Утре ще ти изчистя банята.
— Добре — отвърнах аз над питието си.
— Освен това всеки ден трябва да си правя упражненията. Нали няма да те притеснявам?
— Не, не.
— Ще можеш ли да пишеш, докато се мотая тук?
— Без проблем.
— Мога да излизам да се разхождам.
— Не, не бива да излизаш сама. Не и в този квартал.
— Не искам да ти преча на писането.
— Аз не мога да спра да пиша, дори да искам. Това е някаква форма на лудост.