39
На следващата вечер дойдоха Боби и Валери. Наскоро се бяха преместили в моята жилищна сграда и бяхме съседи. Боби беше с тясната си вълнена риза. Всичко винаги му стоеше перфектно, панталоните му бяха идеално скроени и точно толкова дълги, колкото трябва, носеше подходящи обувки и прическата му беше изрядна. Валери също се обличаше модерно, макар че не влагаше чак толкова много усилия. Наричаха ги „Куклите Барби“. Валери беше окей, когато човек остане насаме с нея — беше интелигентна, много енергична и ужасно честна жена. Боби също беше по-свестен, когато бяхме само двамата, но когато наоколо имаше непозната жена, се държеше много тъпо и показно. Насочваше цялото си внимание и разговора към жената, все едно самото му присъствие беше интересно и чудесно нещо, но започваше да говори предвидими и глупави неща. Зачудих се как ще го възприеме Катрин.
Гостите седнаха. Аз се разположих на един стол до прозореца, а Валери се настани между Боби и Катрин на дивана. Боби започна веднага. Наведе се напред, забрави за Валери и насочи цялото си внимание към Катрин.
— Харесва ли ти в Лос Анджелис? — попита.
— Става — отвърна Катрин.
— Още дълго ли ще останеш?
— Още малко.
— А ти си от Тексас, така ли?
— Да.
— И родителите ти са от Тексас?
— Да.
— Там дават ли нещо интересно по телевизията?
— Горе-долу същото, както тук.
— Аз имам чичо в Тексас.
— О?
— Да, живее в Далас.
Катрин не отговори на последното. Вместо това каза:
— Извинете ме, отивам да си направя един сандвич. Някой иска ли нещо?
Всички казахме, че не искаме нищо. Катрин стана и се упъти към кухнята. Боби също стана и отиде след нея. Не се чуваше какво точно казва, но беше ясно, че задава още и още въпроси. Валери гледаше в пода. Катрин и Боби останаха в кухнята дълго време. Валери изведнъж вдигна очи от пода и започна да говори с мен. Говореше много бързо и нервно.
— Валери — спрях я аз. — Не сме длъжни да си говорим, няма нужда.
Тя отново сведе поглед.
След малко подвикнах:
— Ей, какво правите там толкова време? Да не лъскате пода?
Боби се засмя и започна да си тактува с крак.
Най-сетне Катрин се върна, следвана от Боби. Дойде при мен и ми показа какъв сандвич си е направила: пълнозърнест пшеничен хляб с фъстъчено масло, бананови резенчета и сусам.
— Добре изглежда — казах аз.
Тя седна и се зае със сандвича си. В стаята настъпи мълчание. Стана много тихо. После Боби каза:
— Е, ние май ще си ходим…
И си тръгнаха. След като вратата се затвори, Катрин ме погледна и каза:
— Не си мисли нищо лошо, Ханк. Той просто се опитваше да ме впечатли.
— Прави така с всяка жена, с която го запознавам, откакто се познаваме.
Телефонът звънна. Беше Боби.
— Ей, човече, какво си направил на жена ми?
— Защо, какво има?
— Само седи тук, абсолютно депресирана, и не казва нищо!
— Нищо не съм направил на жена ти.
— Нищо не разбирам!
— Лека нощ, Боби.
Затворих.
— Беше Боби — обясних на Катрин. — Жена му била депресирана.
— Честно?
— Така изглежда.
— Сигурен ли си, че не искаш сандвич?
— Можеш ли да ми направиш точно същия като твоя?
— О, да.
— Тогава искам.
40
Катрин остана още четири-пет дни. Бяхме стигнали до онзи момент от месеца, когато беше рисковано да се чукаме. Аз не можех да понасям презервативите. Затова Катрин си купи някаква контрацептивна пяна. Междувременно полицията откри моя фолксваген. Отидохме да си го приберем от техния гараж. Колата беше непокътната и в добро състояние, само акумулаторът беше изтощен. Уредих да я закарат при един монтьор в Холивуд, който я поправи. След като си казахме „довиждане“ в леглото, закарах Катрин до летището в моя син фолксваген, регистрационен номер TRV 469.
Не беше хубав ден за мен. Не си говорехме много. След това обявиха нейния полет и ние се целунахме.
— Ей, всички видяха как едно младо момиче се целува с някакъв старец.
— Не ме интересува — отвърна Катрин и пак ме целуна.
— Ще си изпуснеш полета — казах аз.
— Ела ми на гости, Ханк. Имам хубава къща. Живея сама. Ела ми на гости.
— Ще дойда.