— И пиши!
— Ще ти пиша — обещах аз.
Катрин влезе в ръкава и се изгуби от поглед.
Аз се върнах на паркинга, качих се на фолксвагена и си помислих: „Е, поне ми остана тази кола. Не съм загубил всичко, по дяволите.“
Колата запали от първия път.
41
Още същата вечер започнах да пия. Без Катрин нямаше да ми е лесно. Постоянно намирах някакви неща, които си беше забравила — обици, верижка.
Помислих си, че трябва да се върна при пишещата машина. Изкуството изисква дисциплина. Всеки кретен може да гони фустите, но изкуството е друга работа. Седях, пиех и размишлявах за това.
В 2:10 сутринта телефонът звънна. Бях стигнал до последната бира, която имах.
— Ало?
— Ало?
Беше женски глас, на млада жена.
— Да?
— Вие ли сте Хенри Чинаски?
— Да.
— Моята най-добра приятелка много ви харесва като писател. Днес е рожденият й ден и аз й обещах да ви се обадя. Изненадахме се, че номера ви го има в телефонния указател.
— Има го, да.
— Ами, днес е рожденият й ден и аз си помислих, че ще й стане приятно, ако ви дойдем на гости.
— Добре.
— Казах на Арлийн, че сигурно у вас постоянно е пълно с жени.
— Не, аз съм отшелник.
— Значи нямате нищо против да дойдем на гости?
Дадох им адреса и обясних как да стигнат вкъщи.
— Само едно нещо, свърши ми бирата.
— Ще купим бира. Аз се казвам Тами.
— Минава два — отбелязах аз.
— Ще намерим бира. Дълбоките деколтета вършат чудеса.
Двете пристигнаха след двайсет минути — с дълбоки деколтета, но без бира.
— Кучи син! — възмущаваше се Арлийн. — Преди винаги ни даваше. Този път явно се уплаши от нещо.
— Майната му — каза Тами.
После двете седнаха и казаха на колко са години.
— Аз съм на трийсет и две — каза Арлийн.
— Аз съм на двайсет и три — каза Тами.
— Ако двете си съберете годините, ще получите моята възраст — казах аз.
Арлийн имаше дълга черна коса. Тя седна на стола до прозореца и започна да си реше косата, да си оправя грима, да се оглежда в едно голямо сребърно огледало и да говори. Очевидно беше надрусана с хапчета. Тами имаше почти съвършено тяло и дълга, естествено червена коса. Тя също беше надрусана, но не чак толкова много.
— Ако платиш сто долара, можеш да ме чукаш — предложи ми Тами.
— Не, няма нужда.
Тами беше твърде груба, както много жени в началото на двайсетте. В лицето приличаше на акула. Още отначало не ми хареса.
Двете си тръгнаха към 3:30, а аз си легнах сам.
42
Две сутрини по-късно, в четири сутринта, някой затропа по вратата.
— Кой е?
— Едно червенокосо момиче с леко поведение.
Пуснах Тами да влезе. Тя седна и аз отворих две бири.
— Имам лош дъх, защото имам два развалени зъба. Не може да ме целуваш.
— Добре.
Започнахме да си говорим. Аз по-скоро само слушах. Тами беше надрусана с амфетамини. Слушах я, гледах дългата й червена коса, а когато не внимаваше, гледах и тялото й. Тялото и напираше да излезе от дрехите. Тя не млъкваше. Аз не я докоснах.
В шест сутринта Тами ми даде адреса и телефонния си номер.
— Трябва да тръгвам — обясни.
— Ще те изпратя до колата.
Тами караше яркочервено камаро, абсолютна трошка. Предната броня беше смачкана, едната врата беше откъсната и нямаше никакви стъкла. Вътре се виждаха парцали, ризи, кутии със салфетки, вестници, кутии от мляко, бутилки от кока-кола, тел, канап, смачкани хартийки, списания, картонени чашки, обувки и огънати цветни пластмасови сламки. Всичко това беше натрупано толкова нависоко, че стигаше над нивото на седалките. Само на мястото на шофьора имаше малко разчистено пространство.
Тами промуши главата си навън през прозореца и ние се целунахме.
После тя даде газ направо от бордюра и докато стигне до ъгъла, вече беше вдигнала до седемдесет километра в час. Там удари спирачките и камарото заподскача нагоре-надолу. Аз се прибрах.
Легнах си и започнах да мисля за косата й. Никога не бях срещал естествено рижа жена. Косата й беше като огън.
Като светкавица от рая.
Дори лицето й вече не ми се струваше толкова грубо…
43
Обадих й се по телефона. Беше един сутринта. Отидох у тях.
Тами живееше в малко бунгало зад някаква къща.