Тами отиде в банята. Настъпи тишина. После чух душа. Сложих чисти чаршафи и калъфки на възглавниците, съблякох се и легнах. Тами излезе, млада и мокра, направо искряща. Срамните й косми бяха в същия цвят като косата: огненочервени.
Тя се спря пред огледалото и си глътна корема. Огромните и гърди се вирнаха към огледалото. Виждах я едновременно отзад и отпред.
После тя дойде и се мушна под завивките.
Започнахме бавно.
После се оставихме да ни увлече — червената й коса беше разпиляна по възглавницата, а навън виеха сирени и лаеха кучета.
45
Вечерта Тами дойде отново. Изглежда, беше надрусана с хапчета.
— Искам шампанско — заяви тя.
— Добре — съгласих се аз.
Дадох й двайсет долара.
— Веднага се връщам — каза тя и излезе.
После телефонът звънна. Беше Лидия.
— Просто се чудех как си…
— При мен всичко е наред.
— При мен не е. Бременна съм.
— Какво?
— И не знам кой е бащата.
— Така ли?
— Нали познаваш Дъч? Онзи тип, който виси в бара, където работя сега?
— Да, стария Плешко.
— Ами той всъщност е чудесен човек. И е влюбен в мен. Подарява ми цветя и бонбони. Иска да се оженим. Много мило се държи. И една вечер аз си легнах с него и го направихме.
— Добре.
— Обаче го има и Барни — той е женен, но аз го харесвам. От всички мъже в бара само той не се е опитвал да ме сваля. Това ме очарова. Нали знаеш, че се опитвам да си продам къщата. Така че един следобед той дойде да я види. Просто намина. Каза, че искал да огледа къщата, защото някакъв негов приятел търсел да купи. Пуснах го да влезе. Беше дошъл в най-подходящия момент, защото децата бяха на училище. Така че го оставих да прави каквото иска… А после, късно една вечер, в бара дойде един непознат. Помоли ме да си тръгна с него. Аз му отказах. Тогава той ми каза, че просто искал да седи в колата с мен и да си говорим. Аз приех. Седнахме в колата и си говорихме. После изпушихме заедно един джойнт. После той ме целуна. И тази целувка реши всичко. Ако не ме беше целунал, нямаше да го направя. Сега обаче съм бременна и не знам от кого. Ще трябва да изчакам и да видя на кого прилича бебето.
— Ами добре, Лидия, всичко най-хубаво.
— Благодаря.
Затворих. Мина една минута, после телефонът звънна отново. Пак беше Лидия.
— Аз всъщност не те попитах ти какво правиш — каза тя.
— Горе-долу все същото. Ходя на хиподрума и пия.
— Значи всичко при теб е наред?
— Не съвсем.
— Защо, какво има?
— Ами преди малко изпратих една жена да купи шампанско…
— Жена?
— Ами по-скоро момиче…
— Момиче?
— Дадох й двайсет долара за шампанско, а тя не се върна. Май ме изпързаляха.
— Чинаски, не искам дори да слушам за твоите жени. Ясно?
— Добре.
Лидия затвори. На вратата се почука. Беше Тами. Все пак се беше върнала — с шампанско и с ресто.
46
По обяд на следващия ден телефонът звънна. Пак беше Лидия.
— Е, върна ли се с шампанското?
— Кой?
— Твоята курва.
— А, да, върна се.
— И после какво стана?
— Изпихме шампанското. Беше готино.
— А после какво стана?
— Ами нали се сещаш, разни неща…
Чух дълъг, налудничав вой — като на росомаха, застреляна от ловец в арктическата пустош и оставена да умре сама. После Лидия затвори.
Следобед спах, после отидох на хиподрума.
Изгубих трийсет и два долара, качих се във фолксвагена и потеглих обратно. Паркирах, качих се на верандата и си отключих. Всички лампи светеха. Огледах се. Чекмеджетата бяха изтръгнати и изсипани на пода, където бяха и завивките. Всичките ми книги липсваха от етажерката, включително и тези, които бях написал аз — около двайсет. Пишещата ми машина я нямаше, тостера ми го нямаше, радиото ми го нямаше и картините ми ги нямаше.
„Лидия“ — помислих си аз.
Беше ми оставила само телевизора, защото много добре знаеше, че никога не го гледам.
Излязох и видях колата на Лидия, но нея я нямаше вътре.
— Лидия! — подвикнах. — Ей, миличка!
Разходих се по улицата и накрая й видях краката — стърчаха изпод малко дръвче до един блок. Отидох до дръвчето и попитах:
— Какво ти става, по дяволите?