— Не ги търпя, госпожо О’Кийф. Само пием бира и си говорим. Това не означава, че сме приятели.
— Внимавай. Такива хора ще ти откраднат и водопроводните тръби, ако не ги наглеждаш.
После тя затвори вратата.
Лидия закъсня. После влезе като кинозвезда. Първо забелязах голямата й каубойска шапка, на която беше закичила лилаво перо. Не дойде при мен, а седна направо при младия продавач от една книжарница и се впусна в задълбочен разговор с него. Аз започнах да пия по-сериозно и изгубих част от чара си. Момчето от книжарницата всъщност беше окей и се опитваше да пише. Казваше се Ранди Евънс, но беше задълбал в Кафка и по тази причина не можеше да се изразява ясно в писмен вид. Бяхме публикували работите му в The Laxative Approach, за да не го обидим и за да можем да се разпространяваме в книжарницата му.
Аз си пиех бирата и се мотаех напред-назад. Накрая излязох отзад на верандата, седнах на прага и загледах как един голям черен котарак се опитваше да влезе в кофата за боклук. Отидох към него, но когато го доближих, той скочи от кофата. Застана на два-три метра от мен, като ме наблюдаваше. Аз махнах капака от кофата. Вонята беше ужасна. Веднага повърнах вътре. Изпуснах капака на асфалта. Котаракът скочи на ръба на кофата и се задържа. Поколеба се, облян в лунна светлина. После се метна вътре.
Когато се върнах, Лидия все още си говореше с Ранди и аз забелязах, че краката им се докосват под масата. Отворих си още една бира.
Сами разсмиваше хората. Аз бях малко по-добър от него, когато трябваше да се разсмиват хора, но тази вечер хич ме нямаше. На купона имаше петнайсет-шестнайсет мъже и две жени — Лидия и Ейприл. Ейприл беше бивша наркоманка и беше дебела. Лежеше на пода. След един час стана и си тръгна с Карл, който се беше сбръчкал от амфетамини. Така останахме петнайсет-шестнайсет мъже и Лидия. Намерих в кухнята бутилка скоч, изнесох го на верандата и седнах да си го пия по малко.
С напредването на вечерта мъжете започнаха да си тръгват един по един. Накрая си тръгна дори Ранди Евънс. Озовахме се само тримата: Сами, Лидия и аз. Лидия си приказваше със Сами. Сами говореше смешни неща. Дори аз успях да се засмея. Накрая той каза, че трябва да си ходи.
— Недей да си ходиш, Сами — помоли го Лидия.
— Пусни момчето да си ходи — намесих се аз.
— Да, трябва да си ходя — потвърди той.
Когато Сами си тръгна, Лидия се обърна към мен:
— Не трябваше да го гониш така. Сами е много забавен. Май го обиди.
— Исках да останем само двамата, Лидия.
— Твоите приятели са ми симпатични. Аз нямам възможност да се запознавам с такива хора. Аз обичам хората!
— А аз — не.
— Знам. Но аз ги обичам. Хората идват да те видят. Може би, ако не идваха при теб, щяха да ти бъдат по-симпатични.
— Всъщност не. Колкото по-малко ги виждам, толкова са ми по-симпатични.
— Сами се обиди.
— Какво толкова, нали се е прибрал вкъщи при майка си.
— Ти си ревнив и несигурен в себе си. И си мислиш, че искам да си легна с всеки мъж, с когото говоря.
— Не, не мисля така. Искаш ли едно питие?
Станах да й налея. Лидия запали дълга цигара и започна бавно да си го пие.
— Обаче много ти отива тази шапка — казах аз. — И лилавото перо си го бива.
— Шапката е на баща ми.
— Не си ли я носи?
— Той умря.
Дръпнах Лидия на дивана и дълго я целунах. Тя ми разказа за баща си. Беше умрял и беше оставил по малко пари на всяка от четирите сестри. Така станали независими, а Лидия успяла да се разведе с мъжа си. След това тя ми разказа, че е преживяла някакъв нервен срив и за кратко била в лудница. Аз пак я целунах. После казах:
— Хайде да се преместим на леглото. Уморен съм.
За моя изненада тя дойде в спалнята. Изтегнах се на леглото и усетих как тя седна до мен. Затворих очи и се заслушах как си сваля ботушите. Чух как първо единият ботуш падна на пода, а после и другият. Започнах да се събличам. Пресегнах се да угася лампата. После продължих да се събличам. Поцелувахме се още малко.
— От колко време не си бил с жена? — попита тя.
— От четири години.
— Четири години?
— Да.
— Мисля, че заслужаваш да бъдеш обичан — каза тя. — Знаеш ли, че те сънувах? Сънувах как отварям гърдите ти като вратичките на шкаф, и вътре имаше всякакви меки неща — плюшени мечета, мънички меки животинчета, всякакви неща за гушкане. А после сънувах и още един сън, за друг човек. Той дойде при мен и ми даде някакви листи. Беше писател. Взех листите и прочетох какво пише на тях. И тези листи бяха болни от рак. Думите, които беше написал, бяха болни от рак. Аз винаги следвам това, което ми казват сънищата. И те ми казаха, че заслужаваш да бъдеш обичан.