— Добре дошъл в Канзас Сити, Чинаски! — каза той и ми подаде бутилка текила.
Отпих здрава глътка и го последвах към паркинга. Нямах багаж — само една папка, пълна със стихотворения. В колата беше топло и приятно и ние започнахме да си подаваме бутилката.
Шосетата бяха заледени.
— Не всеки може да шофира по този шибан лед — обясни ми Френчи. — Човек трябва да разбира от шофиране.
Отворих папката и започнах да чета на Френчи едно любовно стихотворение, което Лидия ми беше дала на летището:
— МАМКА МУ! — изкрещя изведнъж Френчи.
Колата започна да се върти. Френчи започна да извива волана насам-натам.
— Френчи? — казах аз, надигнах бутилката с текила и отпих. — Няма да оживеем.
Колата излезе от пътя и накрая спря в дълбоката канавка между двете платна. Подадох му бутилката.
Слязохме от колата и се изкатерихме на шосето. Започнахме да стопираме минаващите коли, като си подавахме каквото беше останало в бутилката. Най-сетне една кола спря. На волана седеше млад мъж, също пиян.
— Къде отивате, момчета?
— На литературно четене — отвърна Френчи.
— На литературно четене?
— Аха, в университета.
— Добре, качвайте се.
Човекът се оказа търговец на алкохол. На задната седалка на колата му бяха натрупани каси с бира.
— Вземете си бира — каза той. — Дайте една и на мен.
Човекът ни закара успешно. Влязохме с колата в университетския комплекс и паркирахме на ливадата пред аудиторията. Закъсняхме само с петнайсет минути. Аз слязох от колата, повърнах и после всички влязохме заедно. Бяхме спрели да си купим бутилка водка, за кураж преди четенето.
Почетох около двайсет минути, после оставих стихотворенията.
— Егати лайнарските тъпотии — казах. — По-добре да си говорим.
В крайна сметка се стигна дотам, че аз крещях разни неща на публиката, а те ми крещяха в отговор. Бяха добра публика. Правеха го безплатно. Трийсетина минути по-късно дойдоха двама преподаватели, за да ме изведат.
— Намерихме ти стая, Чинаски — каза единият. — В женското общежитие.
— В женското общежитие?
— Точно така, хубава стая.
Оказа се вярно. Стаята беше на третия етаж. Единият от преподавателите ми беше донесъл бутилка уиски. Другият ми даде чек с хонорара за четенето плюс самолетния билет и ние седнахме да си говорим и да си подаваме уискито. Накрая припаднах. Когато се свестих, всички си бяха тръгнали, а в бутилката имаше още уиски. Седях, пиех и си мислех: „Ей, ти си Чинаски. Чинаски — легендата. Вече си прочут. А сега си в женското общежитие. В сградата има стотици, стотици жени.“
Бях само по боксерки и чорапи. Излязох в коридора и отидох до най-близката врата. Почуках.
— Ей, тук е Хенри Чинаски, безсмъртният писател! Отворете! Искам да ви покажа нещо!
Чух как момичетата се кискат вътре.
— Добре — казах аз. — Колко сте вътре? Две? Три? Няма значение. Мога да оправя три! Няма проблеми! Чувате ли? Отваряйте! Искам да ви покажа едно ОГРОМНО лилаво нещо! Чуйте, сега ще почукам на вратата с него!
Свих ръка в юмрук и започнах да удрям по вратата. Те продължиха да се кискат.
— Значи няма да пуснете Чинаски, а? Добре, МАЙНАТА ВИ!
Отидох до следващата врата.
— Ей, момичета! Тук е най-добрият поет за последните хиляда и осемстотин години! Отворете! Искам да ви покажа нещо! Яка мръвка за сладките ви вагинални устни!
После отидох до следващата врата.
След като пробвах всички врати на етажа, слязох по стълбите и се захванах с вратите на втория етаж, а накрая слязох и на първия. Бях си взел уискито, но накрая се уморих. Струваше ми се, че обикалям с часове. Докато вървях, си пиех. Но нямах късмет.
Бях забравил къде ми е стаята, на кой етаж. А в крайна сметка исках само да се прибера там. Пак пробвах всички врати, но този път тихо, с болезненото чувство, че съм само по боксерки и чорапи. Пак нямах късмет.
Великите мъже са най-самотни.
На третия етаж завъртях една дръжка на брава и вратата се отвори. Видях папката си със стихотворения… празните чаши и пълните пепелници… панталоните ми, ризата, обувките, сакото. Бяха величествена гледка. Затворих вратата, седнах на леглото и довърших бутилката уиски, която през цялото време бях носил със себе си.