— Сега ще ти приготвя нещо — каза ми тя.
— Добре — отвърнах.
В ресторанта имаше лавица с книги. На нея стояха и три-четири от моите. Намерих една книга от Лорка, седнах и се престорих, че чета. Така не ми се налагаше да гледам момчетата с шортите. Те изглеждаха така, сякаш бяха недосегаеми — момчета от добри семейства, самодоволни, с мек блясък. Никой от тях не беше влизал в затвора, не беше работил с ръцете си, дори не беше глобяван за неправилно паркиране. Всичките до един бяха мекушави лигльовци.
Сара ми донесе здравословен сандвич:
— Опитай.
Изядох сандвича, докато момчетата висяха наоколо. После едно от тях стана и излезе. После още едно. Сара вече разчистваше. Накрая остана само едно момче. Беше някъде на двайсет и две и седеше на пода. Прегърбен дългуч. Носеше очила с тежки черни рамки. Изглеждаше по-самотен и тъп от останалите.
— Ей, Сара — каза той. — Искаш ли тази вечер да излезем и да пийнем по няколко бири?
— Не тази вечер, Майк. Утре вечер става ли?
— Добре, Сара.
Той се изправи и отиде до бара. Остави една монета и си взе здравословна курабийка. После се подпря на бара и я изяде. Когато свърши, се обърна и излезе.
— Хареса ли ти сандвичът? — попита ме Сара.
— Да, не беше лош.
— Можеш ли да внесеш масата и столовете от тротоара?
Внесох масата и столовете.
— Какво ти се прави? — попита тя.
— Ами аз не обичам да вися по барове. Няма чист въздух. Хайде да си купим нещо за пиене и да отидем у вас.
— Добре. Помогни ми да изнеса боклука.
Помогнах й да изнесе боклука. После тя заключи ресторанта.
— Карай след мен — заръча. — Знам един магазин, в който се продава хубаво вино. След това ще караш след мен до вкъщи.
Колата й беше ван фолксваген. Потеглих след него. На задното стъкло на нейния ван имаше лепенка с някакъв мъж. Мъжът ме съветваше „Усмихни се и се радвай!“, а името му беше написано отдолу: Дрейър Баба.
Отворихме си бутилка вино и седнахме на дивана у тях. Къщата ми харесваше. Сара сама беше изработила всичките си мебели, включително и леглото. Навсякъде имаше снимки на Дрейър Баба. Той бил роден в Индия и беше умрял през 1971-ва, като до последно беше твърдял, че е Бог.
Докато двамата със Сара седяхме и пиехме първата бутилка вино, вратата се отвори и в къщата влезе млад човек с криви зъби, дълга коса и много дълга брада.
— Това е Рон, моят съквартирант — представи го Сара.
— Здравей, Рон. Искаш ли вино?
Рон седна да пие с нас. После се появиха дебело момиче и слаб мъж с обръсната глава. Имената им бяха Пърл и Джак. Те също седнаха. После дойде още един млад мъж. Наричаше се Джийн Джон. Джийн Джон също седна. След това пристигна и Пат. Пат имаше черна брада и дълга коса. Седна на пода, в краката ми.
— Аз съм поет — каза ми Пат.
Отпих от виното си.
— Как правиш така, че да те публикуват? — добави той.
— Давам неща на редакторите — отвърнах.
— Да, но аз не съм известен.
— Никой не е известен, когато започва.
— Аз чета три пъти в седмицата. Освен това съм актьор, така че чета много добре. Сметнах, че ако чета достатъчно много, някой ще поиска да публикува нещата ми.
— Не е невъзможно — отвърнах аз.
— Проблемът е, че когато чета, никой не идва.
— Не знам какво да ти кажа.
— Смятам сам да си издам книгата.
— Уитман направи точно така.
— Искаш ли да прочетеш някои от моите стихотворения?
— Не, за Бога.
— Защо не?
— Защото искам само да си пия.
— В твоите книги постоянно пишеш за пиенето. Мислиш ли, че ти помага да пишещ?
— Не. Аз просто съм алкохолик и станах писател, защото така мога да се излежавам до обяд.
Обърнах се към Сара:
— Не знаех, че имаш толкова много приятели.
— Това е необичайно. Почти никога не се събират толкова хора.
— Радвам се, че купихме достатъчно вино.
— Сигурна съм, че скоро ще си тръгнат — отвърна тя.
Останалите си приказваха. Разговорът вървеше без усилие и аз спрях да слушам. Сара ми харесваше. Когато говореше, в думите й имаше остроумие и ирония. Разсъждаваше добре. Първо си тръгнаха Пърл и Джак. После Джийн Джон. След това Пат, поетът. Накрая останахме само Рон, Сара и аз. Рон седеше от едната й страна, а аз — от другата. Рон си наля още една чаша вино. Нямаше как да му се сърдя, все пак живееше тук. Нямах никакви шансове да остана толкова дълго, че той да си тръгне преди мен. По-скоро трябваше да си тръгна аз. Налях чаша вино на Сара и една на себе си. Когато си я изпих, се обърнах към Сара и Рон и казах: