После Сара почука на вратата.
— Влез!
— Ханк, обажда се Дебра.
— Дебра? Тя откъде знае, че съм тук?
— Звъни навсякъде. Да й кажа ли да се обади пак по-късно?
— Не, чакай.
Намерих една голяма хавлия и се увих в нея. Отидох в другата стая. Сара говореше по телефона с Дебра.
— А, ето го…
Сара ми подаде телефона.
— Ало, Дебра?
— Ханк, къде беше?
— Във ваната.
— Във ваната?
— Да.
— Току-що си излязъл от ваната, така ли?
— Да.
— С какво си облечен?
— С хавлиена кърпа около кръста.
— Как успяваш да държиш хавлиена кърпа около кръста си и да говориш по телефона?
— Успявам някак.
— Стана ли нещо?
— Не.
— Защо?
— Как така защо?
— Имам предвид, защо не я чука?
— Ти сериозно ли мислиш, че аз правя такива неща? Само това ли виждаш в мен?
— Значи нищо не е станало?
— Да.
— Какво да?
— Да, нищо не е станало.
— Къде отиваш, след като си тръгнеш оттам?
— Вкъщи.
— Ела тук.
— Ами твоята работа?
— Теси ще се справи сама.
— Добре — отвърнах аз и затворих.
— Какво ще правиш? — попита ме Сара.
— Отивам у Дебра. Казах й, че ще съм там след четирийсет и пет минути.
— Но аз си мислех, че ще хапнем заедно. Знам един хубав мексикански ресторант.
— Виж, тя се тревожи. Как можем да седим и да си говорим на обяд, докато тя се тревожи?
— Решила съм да обядвам с теб.
— А не трябва ли да нахраниш твоите клиенти, по дяволите?
— Аз отварям в единайсет. Сега е десет.
— Добре де, хайде да ходим да ядем…
Мексиканският ресторант беше в един нафукан хипарски район на Хермоза Бийч. Беше пълно с безлични, безразлични хора. Смърт на брега на океана. Човек трябваше само да пристигне, да си поеме дъх, да си обуе сандалите и да се преструва, че всичко е наред.
Докато чакахме поръчката, Сара се протегна и бръкна с пръст в една купичка с лютив сос, после си облиза пръста. После пак бръкна в купичката. Беше навела глава над купичката, така че кичурите й стърчаха навсякъде. Продължи да бърка в купичката и да си облизва пръста.
— Ей — обадих се аз. — И други хора ще ядат от това. Става ми гадно, като те гледам! Престани.
— Не, те го пълнят всеки път.
Надявах се наистина да го пълнят всеки път. Храната пристигна, Сара се приведе над нея и започна да се тъпче като животно, както правеше Лидия. Изядохме си всичко, после излязохме и тя се качи в своя ван, за да отиде в ресторанта за здравословна храна, а аз се качих на фолксвагена и потеглих към Плая дел Рей. Беше ми дала подробни указания. Указанията бяха объркани, но аз ги следвах точно и нямах проблеми. Почти се разочаровах, защото когато от всекидневния ми живот липсваха напрежението и лудостта, не оставаше почти нищо друго, на което може да се разчита.
Паркирах в двора на Дебра. Забелязах движение зад щорите. Тя ме чакаше. Слязох от фолксвагена и проверих дали са заключени и двете врати, защото застраховката ми беше изтекла.
Отидох и позвъних на вратата на Дебра (с два тона). Тя отвори и изглежда, се зарадва да ме види. Аз също се радвах, но точно от такива неща на писателите не им остава време за писане.
92
До края на седмицата не правих нищо особено. Започнаха конните надбягвания. Ходих два-три пъти до хиподрума и излязох на нула. Написах един мръсен разказ за едно порносписание, както и десет-дванайсет стихотворения, мастурбирах и всяка вечер се обаждах на Сара или Дебра. Една вечер позвъних на Каси и вдигна някакъв мъж. Довиждане, Каси.
Мислех си за скъсванията и за това колко са трудни, но пък обикновено човек се запознава с друга жена само след като скъса с предишната. За да опозная жените както трябва, исках да ги опитам, да вляза в тях. Можех да си измислям мъже за герои, защото и аз бях мъж, но се оказа невъзможно да пиша за жените, ако не ги познавам. Така че ги изследвах колкото можех, и откривах човешките същества вътре в тях. Тогава забравях за писането. Самото писане отстъпваше място на съответния епизод от живота ми, докато епизодът не свършеше. Писането беше онова, което оставаше след него. Човек няма нужда от жена, за да се почувства истински, но не беше лошо да е познал достатъчно жени. Защото сетне, когато връзката приключи, човек усеща какво означава да си наистина самотен и тъжен, и така се подготвя за онова последно чувство, което го очаква при собствения му край.