Макинтош ме чакаше в Сиатъл и се качихме в колата му. Беше приятно, защото и двамата не говорехме много. Четенето беше спонсорирано от частен източник, което беше за предпочитане пред университетите. В университетите се страхуваха от прекалено много неща; едно от тях бяха поетите-боклуци, например, но пък от друга страна, бяха твърде любопитни, за да пропуснат такова нещо.
На границата се наложи да чакаме дълго, защото се бяха наредили поне сто коли. Граничните полицаи изобщо не бързаха. От време на време отбиваха по някоя стара кола встрани от опашката, но в повечето случаи само задаваха един-два въпроса и ти махваха да минеш. Изобщо не разбирах защо Макинтош толкова се паникьосва от цялата процедура.
— Човече! — каза той, когато минахме. — Минахме!
Ванкувър не беше далеч. Макинтош спря пред хотела. Хотелът изглеждаше сносен. Беше точно на брега. Взехме ключа и се качихме в стаята. Стаята също беше приятна, имаше хладилник и нечия добра ръка беше напълнила хладилника с бира.
— Пий една бира — предложих аз.
Седнахме и започнахме да смучем бирата.
— Миналата година идва Крийли — каза ми той.
— Честно?
— Ще четеш в нещо като търговски артцентър, който е на самоиздръжка. Имат много членове, висок членски внос, дават помещения под наем и прочие. Всички билети за твоето четене вече са продадени. Силвърс даже каза, че е можел да спечели сума пари, ако беше вдигнал цените на билетите.
— Кой е Силвърс?
— Майрън Силвърс. Той е един от директорите на артцентъра.
Ето, че стигнахме и до тъпото.
— Мога да ти покажа града — предложи Макинтош.
— Няма нужда. Ако реша, ще се разходя.
— А не искаш ли да вечеряме? Арт-центърът плаща.
— Само сандвич. Не съм особено гладен.
Пресметнах, че ако успея да го изкарам навън, мога да го оставя в момента, в който свършим да ядем. Не че беше лош човек, просто повечето хора не ме интересуваха.
Намерихме един ресторант на три-четири пресечки оттам. Ванкувър беше много чист град и на вид жителите му не бяха агресивни като хората от другите големи градове. Но когато погледнах менюто, цените бяха с около четирийсет процента по-високи от моя квартал в Лос Анджелис. Поръчах си сандвич с ростбиф и още една бира.
Беше приятно да излезеш от САЩ. Наистина имаше разлика. Жените изглеждаха по-добре, всичко беше по-спокойно и някак си по-истинско. Изядох си сандвича и Макинтош ме откара обратно в хотела. Оставих го при колата му и се качих в стаята си с асансьора. Взех си душ и после не се облякох. Застанах до прозореца и се загледах във водата. Утре вечер всичко щеше да свърши, щях да им взема парите и към обяд вече щях да летя обратно. Жалко. Изпих още три-четири бутилки бира, легнах и заспах.
Закараха ме на четенето час по-рано. На сцената имаше някакво момче, което пееше. Хората си говореха помежду си, без да му обръщат никакво внимание. Дрънчаха бутилки, чуваше се смях — добра, пияна публика, каквато обичам аз. Заедно с Макинтош, Силвърс и още няколко души отидохме зад кулисите, за да пийнем.
— Ти си първият поет мъж, който е идвал тук от дълго време насам — каза ми Силвърс.
— Как така?
— Преди теб имаше дълга поредица от педали. Внасяш приятно разнообразие.
— Благодаря — отвърнах.
После четох като за световно. Към края се напих и хората също се напиха. Започнахме да се караме и малко си покрещяхме, но общо взето, беше добре. Дадоха ми чека още преди четенето, което помогна за представянето ми.
След това имаше купон в някаква голяма къща. След час-два се озовах между две жени. Едната беше блондинка и изглеждаше като изваяна от слонова кост — с прекрасни очи и прекрасно тяло. Беше дошла с гаджето си.
— Чинаски? — каза ми тя след известно време. — Смятам да си тръгна с теб.
— Чакай малко — отвърнах. — Нали си с гаджето си?