Себастиан и дъщеря му никога нямаше да се срещнат. Това би разбило много неща. Би съсипало всичко. За всички. Наложи се той да обещае, че няма да търси дъщеря си.
Проблемът беше, че те вече се познаваха.
Нещо повече, бяха работили заедно.
Във Вестерос. Той и Ваня Литнер, следовател от „Риксморд“ Умна, мотивирана, способна, силна.
Неговата дъщеря.
Себастиан имаше дъщеря.
Отново.
И оттогава той я следеше. Не можеше да обясни защо. Трябваше да я вижда, но това беше всичко. Нямаше да й се обади. Какво би могъл да й каже?
Погледна Елинор, която внимателно го беше попитала за какво мисли, и отговори с думата, която вероятно щеше да провокира най-малко последици.
– За нищо.
Елинор кимна, очевидно доволна от отговора или поне от факта, че отново е привлякла вниманието му. Себастиан протегна ръка и взе парче диня. Сигурно щеше да може да преглътне поне това.
– Върху какво работиш?
– Защо питаш?
Неприятен отговор, определено груб, но беше по-добре веднага да сложи край. Себастиан не искаше и без това неприятната закуска да се развие във възможност да се опознаят. Те вече знаеха достатъчно. Той знаеше за нея повече, отколкото тя за него. Елинор знаеше, че името му е Себастиан и че е психолог. Той беше успял да избегне повечето лични въпроси, като се престори, че се интересува от нея.
– Ти каза, че трябва да отидеш на работа – продължи тя. – Сега е средата на юли и повечето хора са в отпуск, затова се чудех върху какво работиш.
– Работя върху... нещо като доклад.
– За какво?
– Това е... продължение. За Полицейската академия.
– Нали каза, че си психолог?
– Да, но понякога работя с полицията.
Елинор кимна, отпи от чая си и взе багетата.
– Кога трябва да го свършиш?
Какъв шибан въпрос.
– След две седмици.
Онези зелени очи. Тя знаеше, че той лъже. За Себастиан това нямаше значение. Изобщо не му пукаше какво мисли Елинор за него, но се чувстваше неудобно в тази ежедневна ситуация на закуска, която и двамата знаеха, че е преструвка. Химера. Стига толкова. Той отмести назад стола си.
– Трябва да тръгвам.
– Ще ти се обадя.
– Добре...
Вратата се затвори зад него. Елинор се заслуша в стъпките му, докато той слизаше по стълбите, и се усмихна. Когато вече не го чуваше, тя стана и отиде в спалнята. Погледна през прозореца. Ако Себастиан пресече улицата и завие наляво, Елинор ще го види отново. Той не го направи.
Тя се отпусна на неоправеното двойно легло и легна там, където беше спал Себастиан. Дръпна завивката над лицето си, зарови нос във възглавницата му и вдъхна дълбоко. Затаи дъх, сякаш се опитваше да задържи мириса му в себе си.
Да задържи него.
12.
Ваня живееше в апартамент на хълма над Фрий Порт. Себастиан беше сигурен, че апартаментът е тристаен. Наблюдаваше го от малко възвишение на разстояние стотина метра. Сградата беше модерна, бледожълта. Седем етажа. Ваня живееше на четвъртия. Доколкото виждаше Себастиан, в момента никой не се движеше из жилището й. Тя вероятно още спеше. Или вече беше на работа. Всъщност нямаше значение, след като не можеше да я види. Той беше дошъл тук предимно защото не знаеше къде другаде да отиде.
Допреди няколко седмици всичко беше различно.
Себастиан си беше втълпил, че трябва да я вижда. Нуждаеше се от това. Да я вижда какво прави. Беше решил, че трябва да намери по-добра видимост, и за да го постигне, се беше опитал да се покатери на едно от големите листата дървета в долчинката под възвишението. Преодоля първия метър по-успешно, отколкото очакваше. Успя да се хване здраво за два клона по-горе и продължи. След това забеляза подходящ клон още по-нагоре и след като опипва слепешком наоколо известно време, съумя да се изкатери още няколко метра. Слънцето блестеше през листата, които ухаеха чудесно на свежо. Себастиан изведнъж се почувства като малко момче на приключение. Откога не се беше катерил на дърво? От много, много години. Обаче беше добър в това.
Пъргав.
Бърз.
Баща му не го насърчаваше. Той беше на мнение, че Себастиан трябва да посвещава времето си на интелектуални предизвикателства и да развива мускулатурата си и артистичните и творческите си таланти. Майка му се тревожеше повече за състоянието на дрехите му. Никой от тях не беше доволен, че Себастиан се катери по дърветата, затова той го правеше често. Колкото е възможно по-често. И сега отново се наслаждаваше на чувството, че прави нещо авантюристично и забранено.
И след това погледна към земята и осъзна, че дори от тази височина ще му бъде доста трудно да слезе, без да се нарани. Пъргавината и бързината вече не бяха първите качества, които ти идват наум, когато си помислиш за Себастиан. Точно когато осъзна тази стряскаща и ужасяваща истина, сакото му се закачи за остър стърчащ клон зад него и той загуби равновесие. Изведнъж малкото момче, отправило се на приключение, бе заменено от мъж на средна възраст в лоша физическа форма, който висеше няколко метра над земята и се потеше под мишниците. Себастиан бе принуден да пожертва илюзията за младежка дързост и сакото си. Той се смъкна с усилия по ствола и после се плъзна или по-скоро се свлече надолу към по-ниските клони, където успя да сложи доста болезнен край на бързото си спускане. Запълзя по земята. Краката му трепереха. Сакото му беше скъсано и имаше дълги, болезнени охлузвания по вътрешната страна на краката.