След произшествието се задоволи да стои на вече познатото възвишение, за да наблюдава апартамента на Ваня.
Това беше достатъчно.
И определено достатъчно безумно.
Себастиан дори не смееше да си помисли какво би станало, ако Ваня случайно бе погледнала навън и го беше видяла да виси на дървото пред дома й.
Жилището й изглеждаше прекрасно. Модерни завеси. Червени и бели цветя на прозорците. Малки лампи с ключове за регулиране силата на осветлението на первазите. Обърнат на североизток балкон, където в хубави дни тя пиеше кафето си между седем и двайсет и осем без петнайсет сутринта. Това означаваше, че Себастиан трябва да приклекне зад хвойновите храсти. Не си беше представял, че ще ги опознае толкова добре. Дъщеря му очевидно беше жена, която се придържа към установената практика. В делничните дни ставаше в седем, а през уикендите – в девет. Вторник и четвъртък отиваше да тича преди работа. Шест километра. В неделя удвояваше разстоянието. Често работеше до късно и рядко се прибираше вкъщи преди осем вечерта. Не излизаше много. Ходеше да изпие по едно питие един-два пъти месечно. С момичета. Нямаше гадже, доколкото можеше да прецени Себастиан. В четвъртък Ваня вечеряше с родителите си на „Стуршерсгатан“ 12. Отиваше там сама, но Валдемар Литнер обикновено я изпращаше.
Баща й.
Двамата бяха близки и това беше очевидно, докато се разхождаха заедно. Много близки. Често се смееха, винаги се разделяха с нежна, любяща прегръдка и Валдемар я целуваше по челото, преди да си тръгне. Неизменно. Отличителната марка на взаимоотношенията им. Картината би била красива, ако се изключеше едно. Истинският й баща стоеше наблизо и ги гледаше. Тези моменти причиняваха най-силна болка на Себастиан. Странна болка.
По-лоша от завист.
По-голяма от ревност.
По-мъчителна от всичко друго.
Болка по живота, който никога не беше изживял.
Преди две седмици, когато Себастиан видя Ваня и Валдемар да обядват в италиански ресторант недалеч от Главното управление на полицията, му хрумна идея. Не беше най-приятната, която бе измислял. Всъщност тъкмо обратното. Но го накара да се почувства по-добре. Поне тогава.
Докато седмиците минаваха, завистта, която Себастиан изпитваше към Валдемар, постепенно се видоизмени в гняв, а после в нещо, което можеше да бъде описано само като омраза. Ненавист към високия, слаб, елегантен мъж, който можеше да се разхожда с дъщеря му. Неговата дъщеря! Себастиан трябваше да получава онези нежни прегръдки. Той трябваше да получава любовта.
Себастиан!
Никой друг!
На няколко пъти си помисли да й разкаже всичко, но винаги се отказваше в последната минута. Обмисляше идеята да се сближи с Ваня по някакъв начин и после, когато изградят връзка, да й каже истината. Това поне щеше да му даде възможност да бъде с нея. Да я опознае. Тя вероятно щеше да си помисли, че той я е излъгал, но не това го спираше. Големият проблем беше, че независимо кога или при какви обстоятелства й каже истината, това ще разруши връзката й с Валдемар и Ваня ще намрази Себастиан. И без това вече го ненавиждаше.
Нищо не беше лесно, когато ставаше въпрос за Ваня.
Освен ако, разбира се, самата тя не започне да изпитва съмнения към фалшивия си баща. Би помогнало, ако Себастиан направи така, че Ваня сама да свали Валдемар от пиедестала, на който той беше дръзнал да се постави. Не беше невъзможно. Ами ако Ваня започне да открива някои неща за Валдемар, мръсни малки истини, тайни, които петнят името му и помрачават ореола му? Няма нищо по-убедително от личните преживявания и разкрития, за да накараш някого да промени мнението си. Себастиан знаеше това. Често единствено личният опит в някаква ситуация може да те накара да прозреш реалността. Следователно действията винаги са по-внушителни от думите, а личните действия са най-внушителни.