– От какво?
– Някаква клетъчна мутация в белите дробове. Рак, онова, което довършва всички ни накрая. Майка ти от какво умря?
Себастиан не реагира на намека, че Троле очевидно е проверявал и него, и потрепери въпреки жегата. Валдемар беше болен от рак? Не можеше да е вярно. Мъжът, откраднал дъщеря му, изглеждаше жизнен. Вероятно това беше маска, която си слагаше пред Ваня, полагайки усилия заради нея.
– В ремисия е от пролетта – продължи Троле. – Каквото и да означава това. Връзката ми не успя да вземе епикризата, но той е записан само за обикновени контролни прегледи, затова сигурно е извън опасност.
Себастиан изсумтя разочаровано.
– Добре... Нещо друго?
– Не. Но още съм в началото. Мога да се разровя много по-надълбоко, ако искаш.
Себастиан се замисли. Положението беше по-лошо, отколкото си представяше. Валдемар не само че беше обичан от дъщеря си, но и бе оцелял от рак. Светец, който се бе върнал при семейството си от преддверието на смъртта.
Себастиан нямаше шанс. Всичко свърши.
– Не, не е необходимо. Благодаря ти.
Дотук с този план.
13.
Третият му ден на работа. Най-после беше намерил една от онези машини, с които отпечатваш етикети и самозалепящи се листчета, и сега стоеше в коридора пред металната табелка, на която пишеше, че кабинетът е на директора. Той махна предпазното листче от гърба на напечатания етикет и го залепи на вратата. Беше малко накриво, но нямаше значение. Четеше се ясно. Директор Томас Харалдсон.
Той отстъпи назад и погледна надписа с доволна усмивка.
Нова работа.
Нов живот.
Беше кандидатствал за поста преди няколко месеца, но не очакваше да го получи. Не че не беше квалифициран за него, но това беше период в живота му, когато не му вървеше. Нещата в работата бях зле. Харалдсон не се разбираше с новата си шефка Керстин Хансер и откровено казано, професионалният успех му убягваше. Това се дължеше предимно на факта, че Хансер отказваше да признае качествата му и активно работеше против него. Отношението беше започнало да го потиска. Положението вкъщи също беше доста напрегнато. Не заради липса на любов или защото животът им беше станал еднообразен, просто нещата бяха много... фокусирани. Съпругата му Йени си беше направила серия тестове за плодовитост и животът им бе фокусиран върху опитите да забременее. Тя постоянно мислеше за зачеване, а той беше обсебен от Хансер, работата и нарастващото си огорчение. Нищо не беше наред и Харалдсон не смееше да се надява, че ще получи работата, за която беше кандидатствал в края на зимата, ей така, за да опита. В обявата пишеше, че ще назначат човек чак през лятото, затова той продължи да работи в полицията на Вестерос и забрави за новата перспектива. И после убиха онова момче и доведоха „Риксморд“ и Харалдсон постъпи в болница след огнестрелна рана. В гърдите, ако той описваше случая. В долната част на рамото според официалната документация. Във всеки случай, Харалдсон още не се бе възстановил напълно. Мястото все още беше чувствително. Усети го, докато отново приглаждаше етикета с новата си длъжност.
Огнестрелната рана се оказа повратна точка. Когато Харалдсон дойде в съзнание след операцията, Йени беше до него. Разтревожена, но благодарна, че е жив. Казаха му, че е извадил късмет. Куршумът беше причинил разцепване на париеталната плевра, мембраната, която обвива белите дробове. Това беше предизвикало кървене в плевралната кухина и впоследствие в горния дял на десния дроб. Харалдсон научи, че прострелването е изключително болезнено. Той отсъства от работа три седмици. Докато беше вкъщи, имаше време да мисли какво ли ще стане, когато се върне в участъка. Комисарят на полицията несъмнено щеше да произнесе някакво приветствено слово за добре дошъл отново, подчертавайки героичния му принос. Може би щеше да има дори малък медал специално за случая – ранен при изпълнение на служебния си дълг. Разбира се, щеше да има кафе и торта, леко потупване по гърба, за да не го заболят ранените гърди, и желание от страна на колегите му да разберат как се чувства и какво мисли.
Не стана точно така.
Нямаше комисар, нито реч или медал, но момичетата от рецепцията бяха донесли торта. Нямаше и любопитни въпроси, нито много потупвания по гърба, но все пак Харалдсон почувства промяна. Имаше нещо в начина, по който колегите му го приеха и се държаха с него. Искаше му се да вярва, че изпитват някакво уважение. И вероятно подсъзнателно облекчение. Не много полицаи бяха прострелвани, докато изпълняваха служебния си дълг, и от чисто статистическа гледна точка това беше малко вероятно да се случи отново във Вестерос в обозримо бъдеще. Той беше поел куршума за целия екип, така да се каже. За пръв път от много време Харалдсон беше щастлив, че отива на работа. Въпреки Хансер.