– Кой беше? – попита Йени.
– Един готвач. Щеше да дойде у дома да ни сготви вечеря. – Хубаво беше, че този път можеше да й каже истината, без да трябва да мисли и да наглася нещата.
– Значи си уредил всичко?
– Да, но нищо не стана така, както планирах. Много съжалявам.
– Ти не си виновен.
– Не, но въпреки това...
– Ти си звезда.
Тя се наведе към него и го целуна по бузата. Харалдсон се усмихна, но продължи да мисли за съществените неща.
Да, можеше да се справи с шишенцето и буркана, но ако някой претърсеше килията и намереше снимката на Йени? Как щеше да обясни това? Надяваше се Хинде да я е взел със себе си. Но ако заловяха Хинде и намереха у него снимката на съпругата на директора на затвора... Харалдсон щеше да се престори на изненадан. Щеше да се зачуди как Хинде се е сдобил със снимка на Йени. Това щеше да остане загадка...
Виктор Бекман го чакаше на паркинга, когато пристигнаха. Изненада се, като видя Йени, но Харалдсон обясни, че днес имат годишнина от сватбата и искат да бъдат заедно. Виктор повярва на лъжата. Имаше да се тревожи за по-важни неща. Те тръгнаха заедно към сградата.
– Претърсихме килията му. Намерихме празен буркан от цвекло и шишенце от средство за повръщане. Също празно.
– Как са попаднали у него? – попита Харалдсон колкото можеше по-непринудено.
– Сигурно му ги е дал Ралф.
– Предполагам, че си прав – кимна Харалдсон, изпитвайки огромно облекчение.
– Това обаче не е най-лошото. – Виктор изглеждаше силно обезпокоен. – Намерихме модем.
– Какво означава това?
– Хинде е имал неограничен достъп до външния свят. Сега преглеждаме компютъра му да видим дали има нещо за бягството, но е защитен с парола, затова може да отнеме известно време.
Харалдсон не чу последните му думи. Връзка с външния свят. Това определено можеше да се използва, за да се обяснят много неща. Пропуск на Виктор. Грешка на Виктор. Не на Харалдсон. Изглежда всичко щеше да бъде наред. Той не посмя да попита за снимката. Може би не я бяха открили, иначе Виктор щеше да я спомене.
Харалдсон изведнъж осъзна, че шефът на охраната е спрял и чака отговор.
– Какво?
– Казах, че от болницата все още не са намерили линейката. Какво да правим?
– Ще се обадим на полицията и ще им кажем, че има вероятен опит за бягство. – Харалдсон се смая от авторитетния си тон и начина, по който беше поел контрола върху ситуацията. Нямаше да прави повече грешки. Виктор кимна и тримата заедно влязоха в административния блок.
Не след дълго бдителни журналисти, които вече се интересуваха от „Льовхага“, надушиха, че някой е избягал. Понякога от полицията изтичаше информация като от цедка. Освен това те направиха връзката с изчезналата линейка и се вдигна шум. Харалдсон увърта известно време, но осъзна, че ще бъде най-добре да говори с тях, за да контролира какво се приказва. Той издаде заповед всички въпроси на медиите да се препращат към него. Това беше все едно да отвори шлюз.
Телефонът не спря да звъни. Аника ги свързваше с него един след друг.
Различни репортери.
Едни и същи отговори.
Да, вярно е, че е изчезнала линейка, превозваща пациент от „Льовхага“.
Да, някои факти предполагат, че това е опит за бягство, но още е рано да се каже нещо определено.
Не, няма намерение да им каже кой е бил в линейката.
Всички до един попитаха дали е Хинде.
Харалдсон затвори. Странно, но от полицията не се обадиха. Той стана и се приближи до Йени, която седеше на единия фотьойл. Беше си взела чаша кафе и сандвич от кафенето, но не бе изяла и половината. Каква годишнина от сватба! И все пак можеше да празнуват някой друг ден.
Най-важното беше, че са заедно. Харалдсон не бе преживявал такива емоционални сътресения. Но успя да се справи с положението много добре. И щеше да продължава да го прави. Най-лошото беше свършило.
– Как си? – Той приклекна пред Йени и нежно прибра кичур коса от лицето й.
– Седя и си мисля.
– Разбирам... – Харалдсон хвана ръката й и я стисна. – Може би трябва да поговориш с някого за случилото се. С професионалист.
Тя кимна. Изражението й беше малко хладно.
– Скъпи?
– Да?
— Как разбра къде съм?
Харалдсон се вцепени.
Може би, в края на краищата, най-лошото не беше свършило.
97.
Себастиан се прибра вкъщи по-рано, отколкото се бяха уговорили. Докато беше в Йостермалм Сторг, той се сети, че беше обещал на Елинор да напазарува за вечеря. Вероятно му го напомни мъжът пред него, който носеше две найлонови торби с покупки. Отначало Себастиан беше склонен да забрави за всичко. Вечерята с Елинор и съсед, когото не познаваше, му се стори крайно нелепа. Като парче от пъзел, което не се вмества никъде. Но колкото повече се опитваше да прогони мисълта, толкова по-настойчива ставаше.