Утре щяха да проведат първия разпит на Ралф Свенсон. Торкел искаше тя да участва във всичките. Чакаха само първоначалния анализ на ДНК. Торкел обичаше да държи колкото може повече козове в ръката си, преди да започнат.
Ваня мина по „Лидингьовеген“ и се насочи към „Стуренгсботен“. Пред нея беше гората, Лилианскоген, и добре осветените пътеки там. За Ваня нямаше нищо по-хубаво от това да тича в гората. Спокойствието, уханията и мирисът на природата правеха изживяването й още по-силно и земята беше по-мека, а това означаваше по-малко напрежение върху ставите й.
Ваня увеличаваше скоростта, когато усети, че мобилният й телефон вибрира в джоба й. Тя не винаги го взимаше със себе си, докато тичаше. Обикновено искаше да я оставят на мира, но след всичко, което се беше случило, реши, че трябва да бъде на разположение през цялото време. Отначало си помисли да го остави да звъни. Дишаше равномерно и бягаше ритмично и предпочиташе да не спира. Но можеше да е Били. Вероятно беше размислил и щеше да дойде да тича с нея. Това би било идеален завършек на деня. Ваня спря и извади телефона си. Видя името на човека, който я търсеше. Номер, който все не й оставаше време да изтрие.
Себастиан Бергман.
Тя пусна телефона в джоба си.
Тон можеше да звъни колкото си иска.
Ваня нямаше да отговори.
Себастиан позвъни на Ваня три пъти подред. Двата пъти тя не отговори, а на третия затвори. Елинор отново дойде в коридора с чашата си с шампанско и го погледна любящо. Опитваше да се помирят.
– Ще продължим ли с вечерята?
Отговорът му беше да отвори вратата и да излезе от апартамента, без да я погледне. Трясна вратата и звукът отекна в тихото стълбище. Отново сам в реалния свят. Там, където беше Едвард Хинде. На свобода.
Той позвъни на Торкел, докато слизаше по стъпалата. Като никога Торкел отговори веднага, но тонът му не беше дружелюбен.
– Сега пък какво искаш?
Себастиан спря.
– Изслушай ме, Торкел. Хинде е избягал.
– Какви ги говориш, по дяволите?
– Трябва да ми повярваш. Мисля, че иска да хване Ваня.
– Защо ще иска да хване Ваня? Какво те кара да мислиш, че е избягал?
Себастиан чувстваше, че отчаянието му нараства с всяка изминала секунда. Отдолу се таеше паника, която чакаше да го разкъса, но той успя да я овладее. Трябваше да звучи смислено, иначе Торкел нямаше да му повярва. А трябваше да му повярва. Всяка минута можеше да е важна.
– Не мисля, че е избягал. Знам, че е избягал. Обадих се в „Льовхага“. Имаш ли телевизор там?
– Да.
– Прочети телетекста. Би трябвало да го пише. Изчезнала е линейка. Превозвала е пациент от, Льовхага“. Пациентът е бил Хинде.
Сериозният тон на Себастиан въздейства на Торкел. Той включи телевизора с дистанционното и избра Си Ви Ти 1. Текст. Новината беше първа.
– Тук не пише, че е бил Хинде.
– Позвъни на онзи шибан идиот Харалдсон, ако не ми вярваш. – Себастиан отново тръгна надолу по стълбите. Искаше да има чувството, че отива някъде. Че прави нещо.
– Вярвам ти, но защо Хинде ще иска да хване Ваня? Не разбирам. Другите престъпления бяха насочени към теб. Защо сега ще иска нея?
Себастиан си пое дълбоко дъх. Бяха стигнали до границата, която не искаше да премине, но ставаше все по-невъзможно да опази тайната.
Онова, което знаеше.
Онова, което по всяка вероятност знаеше и Хинде.
Истината.
– Трябва да ми повярваш. – Това беше всичко, което можа да измисли. – Моля те, Торкел, довери ми се. Обади й се. Тя не отговаря на моите обаждания.
– Спа ли с нея?
– О, моля те! Не, за бога! Но го видях в него, когато той и Ваня се срещнаха. Тя възбуди нещо в него. Аз бях там. Хинде видя, че сме колеги. Това е достатъчно за него.
Торкел се замисли. Може би тези думи не звучаха толкова налудничаво. Да, Себастиан беше прав. Ваня беше останала насаме с Хинде.
Вероятно положението криеше по-голям риск, отколкото подозираше Торкел. Риск, който той не искаше да поеме.
– Ще й се обадя веднага. Ще се видим в управлението.
Торкел затвори. Себастиан излезе навън и отчаяно започна да търси такси.
Ваня тичаше нагоре по най-високия хълм по маршрута. Скъси крачките си, тичаше усърдно и поддържаше скоростта и дишането си. Два пъти късо поемане на дъх и едно по-дълго издишване. Въздухът проникваше дълбоко в диафрагмата й. Чувстваше се добре. Силна. Тя се съсредоточи върху дишането си, когато стигна до върха на склона. Провери пулса си на монитора. Осемдесет и осем от максималния й сърдечен ритъм. Телефонът й иззвъня отново. Този път Ваня дори не си направи труда да го извади от джоба си. Продължи да бяга. Телефонът продължи да звъни. Схвана намека ми, помисли си тя, когато звъненето най-после спря.