Не беше истина.
Беше немислимо. Невъзможно.
Пред нея стоеше Едвард Хинде.
С електрошоков пистолет в ръката.
99.
Себастиан отвори стъклената врата и хукна през фоайето на управлението. Нямаше пропуск и стигна само до жената на рецепцията. Тя обаче отказа да го пусне да влезе вътре, колкото и да й крещеше. Торкел още не беше дошъл. Беше се обадил на Себастиан няколко минути след първия им разговор и му каза, че Ваня не отговаря и на неговите обаждания. Този път беше много по-разтревожен и добави, че ще позвъни на Били да го попита дали знае къде е Ваня, и че тръгва към управлението.
Това беше преди десетина минути.
Себастиан изскочи навън. Събитията не бяха толкова болезнени, когато се движеше. Извади телефона си и тръгна по „Хантверкаргатан“, докато чакаше да се обади Торкел. В същия миг съзря Торкел в колата му малко по-нататък по улицата, затвори и побягна към тъмния автомобил, като викаше името му. Минувачите се обръщаха, но не му пукаше. Торкел явно го видя, защото удари спирачки, направи обратен завой на светофара и се насочи към него. Спря точно пред Себастиан и слезе от колата.
– Били предполага, че Ваня е отишла да тича. Това му казала, че смята да прави.
– Тя обикновено бяга зад Кралския технологичен институт.
– Сигурен ли си?
– Да. Мисля, че веднъж го спомена – добави Себастиан.
Той, разбира се, много добре знаеше къде тича Ваня. Беше я следил там няколко пъти. Не по самия маршрут, а до мястото, където тя започваше и свършваше обиколката. Ваня вероятно беше избрала дългия маршрут. Правеше го, когато имаше много време. Щом Себастиан я беше проследил, може би и Ралф го беше направил. Следене на преследвача. В такъв случай знаеше и Хинде.
Себастиан беше стоял неподвижно твърде дълго и паниката му се завърна.
– Трябва да я намерим! – извика той и отвори дясната врата на колата.
Торкел се опита да го успокои.
– Били пътува насам. Само ще го изчакаме. Той е ходил да тича с Ваня няколко пъти, затова може да има по-точна информация.
Себастиан въздъхна. Не искаше да чака, но познанията на Били за маршрута можеше да улеснят нещата.
– Тогава къде е той?
– Ще дойде всеки момент.
Себастиан го погледна. Изражението му беше сериозно.
– Изпрати екип веднага.
Торкел кимна и се обади по телефона. Себастиан искаше да прави нещо. Трепереше, но се мъчеше да не го показва. Торкел даде указания на патрулиращите полицаи да отидат в Лилианскоген и посочи велосипедист, който се приближаваше към тях. Били. Той, изглежда, беше разбрал, че ситуацията е сложна, защото трескаво въртеше педалите. Себастиан и Торкел тръгнаха да го посрещнат. Били се беше задъхал.
– Трябва да тръгваме. Ти карай, Били.
Тримата хукнаха към колата. Докато се качваха, мобилният телефон на единия от тях иззвъня. Себастиан позна по звука, че е неговият. Извади го и се обърна към другите.
– Почакайте.
Погледна екранчето. Там беше изписан номерът, който жадуваше да види. Себастиан въздъхна облекчено.
– Ваня е.
Отговори на обаждането веднага.
– Къде си?
Гласът от другия край на линията обаче не беше на Ваня.
– Себастиан.
Беше Едвард Хинде.
Торкел и Били видяха, че Себастиан пребледня.
– Какво искаш?
Другите изведнъж разбраха с кого говори Себастиан. Никой друг не би предизвикал такава реакция.
Хинде заговори с тона на спокойната увереност на победител:
– Мисля, че ти знаеш по-добре от всеки друг. Кога мислеше да й кажеш?
Себастиан се обърна с гръб към другите. Искаше да скрие чувствата си. Не желаеше да го гледат, докато животът му се разпадаше.
– На пръв поглед не си приличате много, но сега, когато имам възможност, ще я огледам по-отблизо.
– Ако я докоснеш, ще те убия!
– Това ли е най-доброто, което можеш да направиш? Наистина си загубил уменията си, Себастиан. По-рано беше истинско удоволствие да слушам как се изразяваш. Обаче разбирам, че не си много умен напоследък.