Себастиан почувства задоволството му дори по телефона. Това беше чакал Хинде толкова много години.
– Млъкни. Писна ми от игричките ти. Няма да пипаш Ваня!
– Ти ме спря след четири убийства и аз спрях Ралф след четири убийства. Не ти ли се вижда някак поетично? Ти и аз все повече си приличаме.
– Аз не убивам жени.
– Не, ти само ги чукаш. Но твоите жени също са заменими като моите. Те са само... предмети. Ти все още нямаш куража да извървиш целия път. Ще ти достави удоволствие..
Себастиан едва не припадна. Мисълта, че Ваня е в ръцете на онзи тип в другия край на телефонната линия, беше непоносима.
– Извратено копеле...
Така нямаше да въздейства на Хинде. Можеше да го нарича както иска. С всяка обидна дума в речника. Нямаше значение. Това бяха само думи. Сега Хинде държеше всички козове.
– Като стана дума да извървиш целия път... Можеш ли да се справиш със загубата на още една дъщеря?
Себастиан положи усилия да не изпусне телефона. Всъщност искаше да го хвърли и да се свлече на земята. Две дъщери. И двете мъртви. За какво щеше да живее?
И после Хинде затвори. Себастиан се втренчи в Били и Торкел, които бяха пребледнели като него.
– Хинде я е отвлякъл. Иска да го намеря.
За това ставаше въпрос.
Не да отмъщава чрез други.
Хинде искаше истинско отмъщение. Той искаше живота на Себастиан.
Точно в този момент това беше нещо, което Себастиан беше готов да приеме. Само и само да може да намери Хинде.
Той погледна Торкел.
– Трябва да говоря с Ралф.
Торкел извади от джоба си пропуска на Себастиан и му го даде.
– Да вървим.
100.
Спомни си жълтите пеперуди от детството си. Те обичаха ливадата зад къщата. Когато беше малък, Едвард успя да улови няколко. Слагаше ги под буркани и с интерес гледаше как се опитват да избягат. Понякога ги оставяше да умрат, затворени в буркана. Друг път откъсваше крилата им и ги наблюдаваше как пълзят в кръг, докато свършат неподвижно по гръб. Нямаше значение кой метод избира. Искаше да гледа борбата за оцеляване, въпреки че изходът бе предрешен. Това беше нещо постоянно през целия му живот – да открива момента, в който жертвата престава да се бори и приема неизбежното. Малцина го постигаха.
Хинде тръгна към къщата. Отдавна никой не беше идвал тук. Почувства се добре. Счупените прозорци и прогнилата дървена фасада подхождаха идеално на сценария, който беше измислил преди толкова много време.
За който беше фантазирал.
За който беше мечтал.
Сега най-после щеше да го превърне в реалност. След това щеше да бъде трудно да измисли по-хубава фантазия, която да осъществи. Защото Ваня наистина беше дъщеря на Себастиан. Вече нямаше съмнение в това. Реакцията на Себастиан по телефона премахна и последната частица съмнение.
Роланд я беше пренесъл в къщата от колата. Тя беше силна и продължаваше да се бори въпреки чувала на главата й и кабелните стяжки на ръцете и глезените. На входа Ваня напрегна тяло като малка пружина и Едвард видя, че Роланд мисли да удари главата й в тежката рамка, за да я успокои. Той отново използва електрошоковия пистолет и го опря във врата й. Тялото й първо се скова, а после се отпусна в ръцете на Роланд. Едвард не я искаше повредена по време на пренасянето. Тя трябваше да бъде чиста и красива. Не трябваше да има рани или синини.
Двамата с Роланд преместиха старото легло с метална рамка в голямата спалня. Хинде остана много доволен, когато Роланд му каза, че леглото все още е там. Тапетите се лющеха от стените, но той позна синия десен на сини перуники, който все още се виждаше тук-там. В стаята миришеше на мухъл и плесен, но щеше да свърши работа. Няколко свещи щяха да оправят всичко. Сложиха тънкия дюшек, който Роланд беше донесъл преди това, и завързаха стегнато краката на Ваня за рамката на леглото. Тя беше изпотена от борбата и Хинде окуражително погали топлата й кожа. След това отидоха да вземат останалите неща от колата.
Роланд беше спрял тойотата до портата. Вечерта беше топла и двамата мълчаливо вървяха през високите треви, които бяха започнали да пожълтяват от липсата на дъжд през последните седмици. Едвард винаги се чувстваше в безопасност, когато вървеше до едрия Роланд. Той му беше липсвал, но сега всичко отново беше наред. Когато стигнаха до колата, Роланд извади голямата кафява кутия, която беше на задната седалка през целия път. Изглеждаше тежка. Хинде погледна приятеля си.
– Донесе ли всичко? – попита той.