Да се озовеш на бъдещо местопрестъпление като набелязана жертва, беше ужасяващо чувство. Да знаеш значението на детайлите. Нищо не убегна от вниманието й. Найлоновите чорапи до краката й. Нощницата, преметната в края на леглото. Ножът в ръката на Хинде.
Другите жени бяха имали предимството да не знаят всичко, което ще се случи.
Ваня обаче знаеше.
Тя знаеше всяка стъпка на ритуала.
В същото време това й вдъхваше слаба надежда. Времето беше на нейна страна. Колкото по-дълго останеше жива, толкова повече време щяха да имат онези, които я търсеха. Защото я търсеха. Ваня беше сигурна. Щяха да търсят Едвард Хинде под дърво и камък. Той вече не беше неизвестен убиец. Не беше затворник, който може да избяга от „Льовхага“, без да бъде издирван.
Търсеха ги. Търсеха ги.
Поне това си повтаряше тя.
Хинде изведнъж я дръпна да седне и разкъса фланелката и спортния й сутиен. Атаката дойде изневиделица. Той искаше да започне. Сега Ваня беше само по бикини. Наруга се, че инстинктивно закри с ръце гърдите си. Това беше признак на слабост. Тя спусна ръце и му позволи да я гледа. В края на краищата, това беше само тялото й. Ваня се бореше за живота си. Хинде й хвърли нощницата, която падна на коляното й.
– Облечи я.
Тя погледна нощницата. Ето как е ставало. Другите бяха обличали доброволно нощницата.
– Искаш ли да знаеш нещо, което всички други, дори Себастиан, пропуснаха? Винаги съм се чудил как е възможно. Но предполагам, защото това е най-подценяваното от петте сетива.
Ваня се втренчи в него. Лицето й беше безизразно.
– Не съм го казвал и на Ралф. Но ти скоро ще го разбереш, Ваня. Скоро няма да имаме тайни един от друг.
Той тръгна и извади нещо от кутия в средата на пода. Върна се, държейки малко, ъгловато шишенце в ръката си. Усмихна й се и напръска няколко пъти голото й тяло. Тя усети мъглата от парфюма, която стигна до гърлото й.
– Любимият на майка ми.
Мирисът беше силен.
Ваня го позна.
„Шанел № 5“.
107.
Радиотрафикът се беше увеличил през последните няколко минути. Първо екипът от север потвърди, че е на позиция. След малко екипът пред Торкел и Себастиан предаде същото съобщение. Двамата стояха до едната по-къса стена на хамбара, откъдето най-добре виждаха къщата. Сградата изглеждаше необитаема като преди. Тишината беше оглушителна. Дори мухите вече не бръмчаха. Нервите на Себастиан бяха опънати до скъсване. Тялото му беше горещо и обляно в пот. Беше свикнал с местопрестъпления, разпити на заподозрени, изнасяне на лекции, но не и с акции и арести.
Чувстваше се напълно безсилен. Заложен беше целият му живот, а той наблюдаваше събитията от публиката.
– Те влизат – каза Торкел и Себастиан видя шест облечени в черно фигури, които изскочиха от високите треви близо до къщата. Оставаха им само онези критични двайсет метра. Те хукнаха бързо. Оборудването им бе завързано за гърба и единственият звук, който се чуваше от екипа, беше тихото свистене на тревата под стъпките на черните им ботуши.
Себастиан не откъсваше очи от къщата, трескаво претърсвайки всеки прозорец за някакво движение. Засега нищо. Дори не знаеше дали това е окуражително или не.
Първите командоси от екипа стигнаха до къщата и долепиха гръб до стената до предната врата. Останалите се присъединиха към тях. Единият застана до големия прозорец на приземния етаж. Други двама извадиха гранатите и се запромъкваха към вратата. Себастиан видя шлем, който ту се подаваше, ту се скриваше в канавката пред тях. Екипът от изток изглеждаше също така неспокоен и нетърпелив.
След като всички командоси около къщата стигнаха до определените си позиции, всичко тръгна като добре смазана машина. Първите двама отвориха вратата и хвърлиха гранати вътре. Онези до прозорците направиха същото. Настъпи кратка тишина, последвана от четири почти едновременни експлозии. Прозорците се осветиха от блясъците и екипът нахлу вътре. В същото време мъжете от канавката изскочиха и побягнаха с всички сили. Себастиан пристъпи напред. Той чу още експлозии от къщата и видя бял пушек, излизащ от няколко от счупените прозорци. Осъзна, че нещо не е наред.
Трябваше да влезе в къщата.
Него чакаше Хинде.
Той изведнъж хукна, колкото му държат краката.
– Себастиан, какво правиш, по дяволите? – извика Торкел.
Себастиан продължи да бяга.
Краката му препускаха по тревата. Спъна се в канавката, но веднага възвърна равновесието си. Затича се още по-бързо, като никога дотогава. Единият командос от втория екип го видя и му направи знак да спре.