– Какво правиш? Защо влизаме тук?
Ралф се дърпаше, но Себастиан го повлече в стаята и към радиатора, монтиран на стената срещу вратата. После извади ключа за белезниците, освободи едната ръка на Ралф, завъртя го настрани и закачи белезниците за радиатора.
– Какво правиш?
– Едвард е добър, но беше затворен в „Льовхага“ защото аз го вкарах там...
Себастиан се върна до вратата и излезе от бомбоубежището. Ралф нервно се огледа наоколо. Чу стъпките на Себастиан в коридора. Стаята беше боядисана в бяло. На стената бяха монтирани две пейки, но иначе нямаше нищо друго. Себастиан се появи отново, носейки стар дървен стол.
– И това означава, че аз съм по-добър – завърши той изречението си и сложи стола до вратата. – Ти може и да си по-добър от Едвард, но сега си окован за радиатор...
Себастиан се обърна и затвори вратата. Празната стая усили звука, когато тежката метална врата се затръшна и той превъртя двата лоста на ключалките. Ралф преглътна. Бяха заключени вътре. Това не му харесваше.
– Затова аз съм най-добрият.
Себастиан не бързаше. Приближи се бавно до Ралф и застана съвсем близо. На Ралф му беше трудно да го погледне в очите. Не се чувстваше добре. Никак.
– Но знаеш ли какъв не съм? – Себастиан не си направи труда да дочака отговор. – Аз не съм полицай. Което означава, че мога да направя това.
Внезапно и без абсолютно никакво предупреждение Себастиан удари с глава Ралф. Прицели се отлично. Челото му се заби в средата на носа на Ралф. Чу се хрущене и от двете му ноздри рукна кръв. Ралф извика и се строполи на пода. Себастиан спокойно се върна до стола и седна. Ралф доближи свободната си ръка до носа си и се втренчи в кръвта, сякаш не можеше да проумее, че тече от него. Себастиан не изпита никакво удоволствие, че го е ударил, но това беше бърз и ефективен начин да го накара да осъзнае, че е способен на абсолютно всичко. Изглежда имаше резултат. Ралф все още гледаше кръвта стъписано и със сълзи в очите. Себастиан се наведе напред, сложи лакти на коленете си и сключи ръце.
– Много ме бива да си създавам представа за човека, като видя как живее. Бях в апартамента ти.
Ралф седеше на пода и си поемаше дъх накъсано през носа, опитвайки се да спре кръвта, за да не я преглъща. Дишаше тежко. Бореше се. Не искаше да загуби. Беше взел властта и нямаше да позволи на Себастиан да му я отнеме. Нямаше да го допусне. Той беше по-силен от всякога.
– Това е въпрос на откриване на схеми – продължи Себастиан. – В дребните неща. Да съзреш връзките. В апартамента ти няма щори. Нито дори в спалнята. Имаш фенерче в банята. Друго до леглото. По едно във всяка стая. Кутия, пълна с бушони, батерии и резервни крушки. – Той млъкна за ефект. – Бих казал, че не обичаш тъмнината.
Погледът на Ралф потвърди, че Себастиан е прав.
– Какво се случва в мрака, Ралф? Какво идва при теб в тъмното? От какво се страхуваш толкова много?
– От нищо... – прошепна Ралф.
– Тогава всичко ще бъде наред, ако угася лампите?
Себастиан протегна ръка към двойния електрически ключ на стената. Ралф не отговори. Преглътна с усилие. Очите му се стрелкаха из стаята. На челото му избиха капки пот. В стаята не беше горещо.
– Моля те, знам къде е Едвард – промълви той.
– Вярвам ти. Но както казах на Едвард, писна ми от игрички с психопати.
– Аз не играя игрички.
– Не мога да поема риска.
Себастиан щракна електрическия ключ за осветлението и едната редица лампи угасна. Ралф изпищя.
– Тук ще стане толкова тъмно, че няма да знаеш дали очите ти са отворени или затворени – тихо каза Себастиан.
Също като едно време, помисли си Ралф. Като в мазето. С тях.
Той започна да трепери и задърпа белезниците. Взе да се задушава. Себастиан се поколеба. Реакцията на Ралф беше по-силна, отколкото очакваше. Той очевидно беше ужасен. Обаче трябваше да продължи. Представи си Анете Вилен. Ако това не беше достатъчно, имаше снимките на Ваня в телефона си.
Стига толкова.
Себастиан угаси лампите.
Ралф хлъцна и затаи дъх. Притисна се до стената и се сви на кълбо, за да стане колкото е възможно по-малък. Опита се да не издава звук, но всеки път, когато издишваше, хленчеше безпомощно. Ивица светлина ли беше това, или визуален спомен в свръхнапрегнатото му съзнание? Отвори ли се вратата? Да. Те влязоха, промъквайки се крадешком. Голи. Бяха го намерили. Хората с маски на животни. Зверовете в човешки облик. Те дишаха. Шепнеха.