Ваня не обърна внимание на въпроса му. Засега те бяха съумели да запазят в тайна от пресата факта, че издирват убиец имитатор. Никой не беше свързал последните три убийства с един и същ извършител. Вероятно през лятото във вестниците работеха временно наети служители. В „Риксморд“ предпочитаха интересът на пресата към разследването да остане минимален. Колкото по-малко хора знаеха с какво се занимават, толкова по-голям беше шансът нещата да си останат такива, каквито са.
– Трябва да говорим с него – отвърна Ваня и стана.
– С Хинде?
– Да.
– Това не е възможно.
За втори път, откакто беше дошла, Ваня спря рязко и се обърна с лице към Харалдсон.
– Защо?
– Той е един от тримата затворници в крилото с максимална охрана, на които не са разрешени посещения, ако не са предварително заявени и одобрени. За съжаление. – Харалдсон разпери широко ръце в жест, който трябваше допълнително да подчертае колко много съжалява, че не може да им помогне.
– Но ти знаеш кои сме ние.
– Такива са правилата. Не мога да направя нищо, но Аника ще ви даде формуляр за заявка за посещение, който да попълните. Тя е моята лична асистентка...
Ваня си помисли, че Харалдсон се наслаждава на позицията си на власт. Може би това не беше толкова странно, защото той беше доста ниско в хранителната верига последния път, когато се видяха, но макар и разбираемо и човешко, пак беше изключително дразнещо.
– Колко време се обработват заявленията? – попита тя, опитвайки се да говори спокойно.
– От три до пет работни дни, но аз мога да ускоря нещата за вас. Все пак вие сте от „Риксморд“. Ще видя какво мога да направя.
– Благодаря.
– Моля.
Ваня излезе, без да каже довиждане. Били кимна и я последва.
Харалдсон се втренчи в затворената врата. Срещата мина добре. Сега щеше да си направи чаша кафе и да се обади на Йени.
Денят щеше да бъде добър.
Третият му ден.
14.
– Още ли я дебнеш? – Стефан гледаше Себастиан с познато изражение, което казваше: „Знам за теб повече, отколкото ти знаеш за себе си, затова не ме лъжи“.
Себастиан мразеше това изражение.
– Аз не го тълкувам така.
– Стоиш пред блока й всеки ден. Следиш я из града, до работата й и до дома на родителите й. Как другояче го наричаш?
– Интересувам се от нея. Това е всичко.
Стефан въздъхна и се облегна назад на меката, светла тапицерия на фотьойла.
– Тя е моя дъщеря – осмели се да каже Себастиан като оправдание. – Трябва да го правя. Не мога да я оставя. – Той знаеше колко неубедително прозвучаха думите му и се зарадва, че не е споменал нищо за Троле.
Стефан поклати глава и се загледа през прозореца. Винаги стигаха до този момент. Ваня. Дъщерята, която Себастиан внезапно беше открил. Дъщерята, която не знаеше нищо и не й беше позволено да разбере. Или пък можеше? В това се състоеше надеждата. Това беше въпросът, на който Себастиан винаги се връщаше, рано или късно. Въпросът, който не можеше да подмине. Въпросът, с който постоянно се бореше.
Стефан разбираше проблема. Това беше като да събереш два противоположни полюса. Желанието, копнежът и потребността, от една страна, се сблъскваха с реалността, от друга, очевидно непримирими. Оттук произлизаха най-трудните проблеми. Стефан непрекъснато ги срещаше в работата си. Затова идваха пациентите при него – когато изведнъж осъзнаеха, че не могат да стигнат до отговори. Това беше човешко. Нямаше нищо странно. Необикновеното в тази ситуация беше, че човекът, който седеше срещу него, беше Себастиан Бергман. Стефан не беше очаквал, че той ще потърси помощ.
Себастиан му беше преподавател в университета. Всички в групата чувстваха известно нежелание да ходят на лекциите му. Те винаги бяха паметни, но още първия ден Себастиан даде ясно да се разбере, че той е звездата и че няма намерение да споделя светлината на прожекторите. Всеки студент, който поставеше под съмнение доводите му или опиташе да поведе критична дискусия по тезите и теориите му, беше унижаван и подиграван. Не само до края на лекцията, но и до края на академичната година и следването си в университета. Ето защо, когато Себастиан питаше: „Има ли въпроси?“, винаги следваше пълно мълчание.
Стефан Ларсон беше изключение. Той беше добре въоръжен за сблъсъците със Себастиан. Като най-малкия син на семейство университетски преподаватели, вечерите в дома му в Лунд го бяха подготвили за словесни двубои и Стефан често търсеше дискусии с умния, интелигентен, невъзможен човек, от когото мнозина се страхуваха. Освен това Себастиан напомняше на Стефан на големия му брат Ернст, който изпитваше същата непреодолима потребност да отстоява своето и често отиваше твърде далеч в битката да докаже, че е прав. Това беше най-важното за Ернст и за Себастиан – да докажат, че са прави. То ги правеше страховити интелектуални опоненти и много допадаше на Стефан. Той им осигуряваше опозицията, от която се нуждаеха, но никога не им даваше крайната победа. Връщаше се със следващ въпрос, и следващ, и следващ. Те търсеха финалния убийствен удар, но вместо това се въвличаха в дълга война на изтощение. Това беше единственият начин да се изправи срещу тях.