На леглото нямаше никого. На мястото, където беше лежала Ваня, имаше разкъсани найлонови чорапи. Хинде се изненада толкова много, че пусна Себастиан, който реагира светкавично, блъсна настрана ножа и успя да се освободи.
Той се обърна към Хинде, който беше онемял от почуда.
– Нещата не вървят по плана, а?
Разочарован и вбесен, Хинде замахна с ножа към него. Себастиан отскочи назад към леглото. Макар да знаеше, че е в много опасно положение, той изпита радост. Ваня, изглежда, беше избягала. Това беше най-важното. Беше готов да даде живота си за нея, когато влезе в къщата, и все още беше така.
Хинде отново замахна с ножа и Себастиан отстъпи към средата на стаята. Скоро щеше да бъде притиснат до стената. Той трескаво започна да се оглежда за нещо, с което да се отбранява, но не видя нищо подходящо. Колкото по-дълго издържеше, толкова по-голяма преднина щеше да има Ваня. Опита се да стъпи на леглото, но се спъна и падна върху него. Хинде се озова там за секунда и въпреки че Себастиан го риташе, успя да забие ножа в прасеца му. Болката беше мъчителна. Себастиан се хвана с две ръце за рамката на леглото и се опита да се измъкне от Хинде. Видя, че от раната на крака му тече кръв.
Хинде спря и мълчаливо се втренчи в Себастиан, който се дърпаше към ъгъла, влачейки крака си. Изведнъж изпита желание да не бърза.
– Може би нещата не се развиха точно по плана, но поне хванах теб. – Той бавно тръгна към Себастиан. Леденото му спокойствие се беше възвърнало, когато погледна кървящия човек в ъгъла. Хинде вдигна ножа.
Себастиан го погледна. Нямаше накъде да бяга и се подготви за неизбежното. Той видя, че острието на ножа проблесна във въздуха, и почувства страшна болка в корема. Хинде извади ножа и го вдигна отново. Този път се прицели по-високо.
– По едно наръгване за всяка година, която прекарах в, Льовхага“. Останаха само дванайсет.
Себастиан започваше да губи съзнание, но се бореше да остане буден, дори успя да изрече отговор:
– Ваня е в безопасност – усмихна се той.
Хинде явно се вбеси и отново вдигна ножа.
И тогава Себастиан изведнъж я видя. Тя изскочи отнякъде. Държеше нещо в ръката си.
Ваня трябваше да е избягала. Тя не трябваше да е тук.
Не.
Хинде усети движението зад гърба си в последната секунда и се завъртя. Видя електрошоковия пистолет в ръката й и успя да се наведе, преди Ваня да го доближи до него. Обърна ножа и й нанесе силен удар по главата с дръжката. Ваня изпусна пистолета и се строполи на пода. Хинде се хвърли върху нея. Тя го блъсна, но той пак я удари. И след това спря, погледна отпуснатото й тяло и се усмихна на Себастиан.
– Ето това наричам любов. Тя се върна.
Себастиан запълзя към тях с последни сили. Ризата и панталонът му бяха облени в кръв. Влачеше крака си в кръв.
– Не го прави. Недей.
Лицето на Хинде сияеше от задоволство.
– Трябва да ми простиш, но ще пристъпя направо към финала. – Той погледна Ваня, сграбчи я за косата и дръпна назад главата й, оголвайки гърлото й. – Гледай внимателно, Себастиан. Това е последното, което ще видиш.
Себастиан вече не чувстваше болката. Не чувстваше нищо. Пълзеше ли, пълзеше, но сякаш изминаваше милиметри.
Всеки момент всичко щеше да свърши.
Хинде вдигна ножа и в същия миг от вратата се чу глас.
На Себастиан му се стори, че на прага стои Били.
Били. Какво правеше той тук?
Себастиан чу изстрел и видя, че Хинде падна по гръб.
И после пред очите му се спусна мрак.
112.
Себастиан не си спомняше нищо за линейката, пристигането в болницата и операцията. Абсолютно нищо. Първото, което осъзна, след като видя, че Хинде падна по гръб, беше, че отваря очи, когато дойде в съзнание. Раните му бяха изключително болезнени и някакъв свръхвъодушевен лекар му обясняваше какъв невероятен късмет е извадил, а после се впусна в подробности за раните му и колко много по-сериозни можели да бъдат последиците. Себастиан престана да слуша.
Той беше жив и щеше да се възстанови. Това беше всичко, което му беше необходимо да знае.
Лекарите извършиха обичайните си прегледи. И после дойдоха Ваня и Торкел. Попитаха го как се чувства. Запълниха пропуските от наръгването с ножа досега.
– Много ли тъпотии трябваше да изтърпиш? – попита Себастиан. Торкел изглеждаше капнал от умора. Вероятно не беше спал цяла нощ.
– Още не, но денят сега започва.
– Съжалявам.
– Ще оживея. – Торкел повдигна рамене. – Ваня е добре, хванахме Ралф Свенсон и Роланд Юхансон и Хинде е мъртъв. Знаеш как стават нещата в полицията. Няма значение как стигаш дотам. Важен е резултатът.