Да ги изтощи.
Една сутрин преди две години Себастиан чакаше Стефан пред вратата на кабинета му. Съдейки по изтощеното му изражение и измачканите дрехи, Себастиан, изглежда, беше чакал цяла нощ. По онова време той вече беше бледа сянка на предишната си личност. Беше загубил съпругата и дъщеря си в цунамито през 2004 година и оттогава бе въвлечен във все по-страшна спирала надолу. Нямаше ги лекциите и обиколките за представянето на книгите му, които бяха заменени с измъчени мисли, апатия и нарастващ проблем със секса. Себастиан каза, че няма към кого друг да се обърне. Никой. И те бяха започнали да се срещат, винаги според условията на Себастиан. Понякога минаваха месеци между сеансите, а друг път – само няколко дни, но никога не губеха връзка.
– Как мислиш, че ще се почувства Ваня, ако разбере? – попита Стефан.
– Ще си помисли, че съм ненормален. Ще съобщи за мен на полицията и ще ме намрази. – Себастиан млъкна за момент, преди да продължи: – Знам го, но тя е единственото, за което непрекъснато мисля... – Прошепна края на изречението. – Това е нещо съвършено ново. Свикнал съм да контролирам нещата.
– Нима? Искаш да кажеш, че преди да откриеш, че Ваня е твоя дъщеря, си контролирал нещата? Че гениалният ти план е бил да провалиш живота си напълно? В такъв случай, поздравления, ти определено успя. – Стефан се наведе напред. Това беше най-хубавото, че Себастиан му е пациент. Можеше да свали ръкавиците. Да го удари силно. – Ти не искаш да те напътствам. През целия ти живот хората са те оставяли да правиш каквото искаш. Аз не го правя. Ти загуби семейството си в цунамито, а сега си загубил самообладанието си. Напълно.
– Затова се нуждая от нея.
– Но Ваня нуждае ли се от теб?
– Не.
– Тя вече има баща, нали?
– Да.
– Тогава кой мислиш, че ще спечели, ако й кажеш истината, като се има предвид настоящата ситуация?
Себастиан мълчеше. Знаеше отговора, но не искаше да го изрече на глас. Стефан обаче чакаше и го каза вместо него.
– Никой. Нито ти, нито Ваня, никой.
Стефан се облегна назад. Изражението му стана по-радушно и топло.
– Не й казвай, Себастиан. – Гласът му стана по-топъл и задушевен. – Ти трябва да имаш свой живот, преди да можеш да станеш част от живота на някой друг. Престани да я следиш и си дай време да се изправиш на крака. И когато го направиш, може да поговорим за следващата стъпка.
Себастиан кимна. Стефан беше прав. Естествено.
Създай си живот, преди да споделиш живот.
Трезвомислещият, отегчителен Стефан в тази уютна, скучна стая беше прав. Това тревожеше Себастиан. Да мисли, че Троле е решението, може би бе погрешно, но беше лесно. По-лесно, отколкото да си създаде живот. И по-забавно.
– Ръководя група за консултации – продължи Стефан. – Събираме се два пъти седмично, довечера и утре. Мисля, че трябва да дойдеш.
Себастиан се втренчи изненадано в него.
– Аз? В група? ,
– Те са хора, които не са в състояние да продължат по-нататък по една или друга причина. Звучи ли ти познато? Дълбоко в душата си Себастиан се зарадва, че Стефан е измислил нещо толкова банално като групова терапия. Това го придвижи няколко крачки по-напред от мрачните мисли и ги изпълни с простодушно, разтоварващо раздразнение.
– Звучи невероятно познато и невероятно досадно.
– Искам да дойдеш.
– Не.
Себастиан стана, показвайки, че сеансът е приключил и че няма намерение да обсъжда повече въпроса.
– Настоявам да дойдеш.
Себастиан тръгна към вратата. Чувството на раздразнение беше страхотно. Зареждаше го с енергия. Наистина ли Стефан мислеше, че ще види Себастиан Бергман в някаква подсмърчаща, ридаеща група за взаимопомощ?
За нищо на света.
Той излезе и затвори вратата. Енергията го въодушеви и развесели. В края на краищата, днес можеше да свърши нещо.
Себастиан беше успял да стигне чак до сградите на университета във Фреската, когато зареждащото с енергия раздразнение се разсея. Той искаше да покаже на Стефан, че може да си създаде живот, но умората започваше да надделява.