Ваня не отговори. Тя се наведе до Били, за да обуе обувките си, отбягвайки онзи надменен поглед.
– Знаете, че е грубо опростяване да мислите, че когато са били деца, серийните убийци са подмокряли леглата си, палили са пожари и са убивали животни, нали? – продължи Карл.
Били се изправи.
– Изглежда знаете много неща за серийните убийци?
– Пиша дисертация за тях. Наред с други неща.
– И за какво по-точно е дисертацията ви?
– За желанията на човека, които се сблъскват с правилата на цивилизованото общество.
Били срещна погледа на Карл и изведнъж го обзе чувството, че темата определено се основава на личен опит. Въпреки че в апартамента беше топло, той потрепери.
– Волстрьом е зловещ.
Ваня и Били излязоха на „Форскарбакен“ и вървяха към колата, когато Били изрази на глас онова, което и двамата си мислеха. Ваня кимна, сложи си слънчевите очила и разкопча тънкото си сако.
– Зловещ и по-висок от теб.
– Да, забелязах и това. – Той отключи колата, въпреки че бяха на двайсетина метра от нея. – Да го поставим ли под наблюдение?
– Изглеждаше твърде спокоен. Ако Волстрьом е извършителят, той знае, че имаме веществени доказателства.
– Може би иска да бъде заловен.
– Защо ще иска?
– Медиите все още не са свързали убийствата. Той не получава реклама и внимание. Ако удоволствието, което изпитва от убиването, отслабва, вероятно му трябва нещо друго. Арестът и съдебният процес не само ще покажат какво е направил, но и ще му дадат признание. Ще го направят известен.
Ваня изведнъж спря и погледна изненадано Били. Не само защото това вероятно беше най-дългата реч, която го бе чувала да произнася без прекъсване, но главно защото не го беше чувала да говори толкова авторитетно и проникновено. Той беше експерт в областта на технологиите и новите джунджурии, разбира се... но серийни убийци? Били забеляза, че Ваня е спряла, и се обърна. Макар да не виждаше очите й зад слънчевите очила, той разбра, че тя е изненадана.
– Какво? – попита Били.
– Чел си за тези неща.
– Да, и?
– Нищо. – В гласа му имаше нещо, което каза на Ваня да не продължава и че не трябва да се шегува с това. Не и в момента. – Ще го държим под око, докато получим резултатите от анализа на неговата ДНК – каза тя. Двамата се качиха в колата и затвориха вратите. Ваня си сложи предпазния колан, а Били включи двигателя. – Между другото, кое е момичето?
– Какво момиче?
– Момичето, с което си ходил на театър.
– Никое.
Това определено означаваше, че Били си има гадже. Ваня се усмихна. Щеше да изкопчи подробности от него по време на краткото пътуване до дома.
16.
„Полхемсгатан“. Отново. Себастиан седеше в кафене, където вече можеше да се нарече редовен клиент. На любимата си маса, с най-добрата гледка към бившето му работно място. „Риксморд“. Сега това беше нейното работно място. Той пиеше третото си кафе и отново погледна към белия пластмасов часовник на стената. Прокле се. Прокле и Стефан, който го беше накарал да отиде чак до Фреската, за да се срещне с жена, която го мразеше, както се оказа. Трябваше да си остане в кафенето. Да чака Ваня. Щеше да му струва по-малко.
Трябваше да я види.
Тук, в кафенето на „Полхемсгатан“, Себастиан се чувстваше удобно. Колкото по-близо беше до бившето си работно място, толкова в по-голяма безопасност се чувстваше. Тук не беше необходимо да се крие внимателно. Имаше няколко причини да е тук. Ако го видеше Ваня или някой друг, винаги можеше да каже, че минава оттук. Че чака бивш колега. Че е имал среща, която е била отменена. Ако не му повярват, винаги можеше да смени тактиката и да каже, че е дошъл, защото иска отново да го вземат на работа. На това щяха да повярват.
Не че Торкел щеше да го направи. Не и след Вестерос.
Обаче щеше да бъде логично. Те щяха да разберат защо Себастиан седи тук с чаша кафе и гледа сивата сграда. Щеше да бъде значително по-трудно да обясни присъствието си, ако Ваня го забележи на възвишението пред апартамента си.
Голямата стрелка на пластмасовия часовник беше изминала полукръг и сега показваше пет и двайсет и пет. В кафенето не бяха останали други клиенти. Младата двойка, която, изглежда, имаше проблеми с връзката си, си беше тръгнала, без Себастиан да забележи, а възрастната дама, която вероятно беше собственичката, беше махнала сандвичите от хладилната витрина. Себастиан отново погледна през прозореца. Към сивата фасада на сградата. Не видя онова, което търсеше. Подозираше, че е време да си тръгне. Въпросът беше какво да прави. Не искаше да се връща в апартамента си и остатъците от предишния си живот и не знаеше дали ще има смелостта да се отправи към познатото място пред жилището на Ваня. Беше твърде опасно. От статистическа гледна точка рискът да го открият се увеличаваше всеки път, когато отиде там. Трябваше обаче да направи нещо, за да отслаби нетърпението и раздразнението. Нямаше намерение да вижда отново жената от вчера, иначе тя би била най-лесната възможност за избор. Елинор Бергквист. Имаше нещо в начина, по който се бе опитала да го задържи сутринта, като непрекъснато искаше още и още, и го ядоса. Това и фактът, че го държа за ръката. Има граници, когато се стигне до интимност.