– Да. Винаги е било така.
– Но ти нямаш проблем с това, така ли?
– Не. Не мисля, че мога да те променя. Дори не искам.
Урсула го погледна и стана.
Но нямаше намерение да си тръгва.
Тя се прибра у дома към три часа и се вмъкна в стаята на Бела. Дъщеря им спеше там понякога, когато се връщаше от Упсала. Урсула се надяваше, че Бела ги е изненадала с непредизвестено посещение, но в стаята нямаше никого. Дъщеря им не си беше идвала от няколко седмици. Тя и приятелят й Андреас бяха спали тук няколко дни в началото на юни, а после заминаха за Норвегия, за да прекарат лятото там, работейки в ресторант, да съберат малко пари преди началото на новата учебна година. Урсула премести купчината дрехи на Бела настрана, седна на стола пред бюрото и се вгледа в старателно оправеното легло. Любимата тениска на Бела все още беше върху нощното шкафче – черна, с надпис „Грийн Дей“ от концерт, на който бе отишла, когато беше на петнайсет. Урсула я закара дотам. В колата имаше дълъг спор за покупката на тениската. Урсула настояваше, че е прекалено скъпа, а Бела обясняваше, че е абсолютно необходимо, всъщност задължително, да я има.
Дъщеря й беше много добра и съвестна. В университета, на работа, когато играеше волейбол, навсякъде. Напомняше й на самата нея. Отличничка в училище, винаги с книга в ръката, сякаш знанията бяха единственото необходимо нещо, за да разбереш живота. Урсула чувстваше, че трябва да се сближи с Бела. Двете много си приличаха. Същата сила, същите недостатъци. Тя можеше да научи дъщеря си на много неща. Имаше такива, които не можеш да научиш с четене, обсъждане или логични разсъждения. Близостта с други хора беше едно от тях. Това беше най-трудното. Без него човек избира разстоянието, малко изместената от центъра на живота позиция, която Урсула познаваше много добре. Но вероятно беше твърде късно да се опитва да се сближава с Бела. Дъщеря й изискваше същото разстояние, от което се нуждаеше тя самата. Това стана ясно на Урсула през последните няколко години на Бела у дома. Тя взе старателно сгънатата тениска и зарови нос в нея. Беше изпрана наскоро, но й се стори, че долавя мириса на дъщеря си, и си помисли за думите, които трябваше да каже винаги, когато беше имала възможност, но никога не бе изрекла: Обичам те. Не умея да го показвам, но те обичам. Тя вдъхна уханието на тениската още веднъж, а после я остави на нощното шкафче и отиде в банята.
Вече се беше изкъпала в апартамента на Торкел, но отново си взе душ. Струваше й се естествено да го направи. След това изми зъбите си и тихо се вмъкна в леглото до Микаел. Обърна се на една страна и се втренчи в разрошената му коса, докато той лежеше с гръб към нея. Изглеждаше дълбоко заспал. Урсула се отпусна. Не се чувстваше идеално, но поне беше доволна. Знаеше, че прекарва времето си, взимайки само частици от хората около себе си. Никога всичко.
И даваше само частици. Не беше способна на друго. Също като тениската в стаята на Бела преди малко.
Обичаше дъщеря си, но го казваше на тениската й.
26.
Сабине се яви в съня му. Той я държеше за ръката. Както винаги.
Бушуващата, прииждаща вода. Силата. Шумът. Себастиан я пусна и вълната я повлече.
Както винаги.
Той я загуби.
Завинаги.
Стресна се и се събуди, както обикновено, без да е сигурен къде се намира. И после видя Анете. Тя все още беше с черната си рокля. Тъмното червило беше размазано и бе оставило следи върху възглавницата. Анете беше хубава. Той не беше забелязал това вчера. Като цвете, което се разтваря само нощем, когато никой не може да го види. Само ако беше поне наполовина същата жена, когато излезе навън и застане пред света. Себастиан прогони мисълта. Не беше негова работа да я разбира или да й помага. Имаше си достатъчно проблеми. Той се измъкна от леглото. Беше се схванал. Дюшекът беше твърде мек, а леглото – твърде тясно. Освен това сънят винаги го караше да се чувства напрегнат и дясната ръка го болеше. До дрехите му на пода имаше кафяво мече с надпис на коремчето: На най-добрата майка на света. Себастиан се запита дали Анете не си го е купила сама. Трудно му беше да си представи, че спящата жена е най-добрата в каквото и да било. Той взе мечето и го остави до нея като поздрав. Погледна я за последен път и после бързо и безшумно се облече и напусна апартамента.
Навън беше горещо. Жегата го обви веднага щом излезе на улицата, въпреки че още нямаше пет сутринта. Някъде беше чул, че Стокхолм е в центъра на гореща тропическа вълна. Себастиан не знаеше по какви критерии горещината се квалифицира като тропическа, само си помисли, че е адски горещо. Непрекъснато. Денонощно. По гърба му се стичаше пот още преди да е изминал стотина метра, не знаеше къде е, нито как да стигне до центъра на Лилехолмен и вървеше напосоки, докато улиците започнаха да му изглеждат познати.