– Пресконференция?
– Да. Ще я обсъдим на съвещанието. Идвам след две минути.
Ваня кимна и излезе, без да погледне Себастиан. Торкел забеляза, че той я проследи с поглед, докато излизаше. Тя беше необичайно груба. Може би трябваше да й направи забележка, но в същото време държането й потвърди чувството му, че е взел правилното решение, като е отказал на Себастиан да се включи в екипа. Торкел стана и Себастиан отново насочи вниманието си към бившия си колега.
– Пресконференция... Върху какво работите?
Торкел знаеше, че не трябва дори да намеква за случая пред Себастиан. Той се приближи до него и сложи ръка на рамото му.
– Мисля, че работата ще ти се отрази много добре.
– И аз това казвам.
– И наистина бих искал да ти помогна.
– Можеш.
– Не мога.
Мълчание. На Торкел му се стори, че светлината в очите на Себастиан угасна.
– Хайде, не ме карай да те моля...
– Трябва да тръгвам. Обади ми се, ако искаш да се видим някой път. Не по работа. – Торкел стисна рамото му, обърна се и излезе от кабинета.
Себастиан не помръдна. Резултатът от посещението му беше горе-долу какъвто очакваше, но все пак се почувства разочарован. Постоя там още малко, подреждайки мислите си, а после излезе от кабинета на Торкел и тръгна към дома си.
Създай си живот, преди да станеш част от живот.
Как да го направи, по дяволите, когато никой не иска да му даде шанс?
28.
Той наистина трябва да ги измие, помисли си Себастиан, докато гледаше мръсните прозорци с изглед към „Карлавеген“. Бял микробус под наем от „Статойл“ беше паркирал неправилно долу на улицата. Двама мъже на трийсет и няколко години се мъчех да пренесат пиано, което беше твърде тежко за тях. Себастиан ги наблюдаваше с интерес. За секунди бе преценил, че задачата е невъзможна. Пианото беше прекалено тежко, а мъжете бяха твърде мършави и не бяха достатъчно на брой. Елементарна математика.
Стефан беше отскочил до денонощния магазин да купи мляко за кафето, което винаги настояваше да предложи, и го бе оставил сам. Себастиан дръпна завесата наляво, за да вижда по-добре, а после се настани удобно на големия фотьойл и се загледа в двамата мъже с пианото. След това се облегна назад и затвори очи.
Едва ли не тръпнеше в очакване, вероятно заради онова, което щеше да се случи много скоро.
Завръщането.
Моментът, когато Себастиан отново щеше да поеме контрола и да отвърне на удара. Силно. Той отвори очи и пак погледна към фиаското с пианото. Имаше почивка. Мъжете, изглежда, обсъждаха какво да направят. Себастиан загуби интерес и взе всекидневника от масата пред себе си.
В чужбина се бяха случили разни неща.
В Швеция се бяха случили други.
Не го беше грижа, само искаше нещо, с което да се занимава.
Той забеляза вазата с цветя на масата. Всичко някак обобщаваше идеално Стефан. Последният брой на „Дагенс Нюхетер“ и свежи цветя. Прясно сварено кафе с мляко. Стефан живееше за момента, сякаш всеки ден имаше значение.
След още няколко минути Себастиан чу, че външната врата се отваря, и след десетина секунди Стефан влезе с кутия обезмаслено мляко в ръката. Себастиан остави вестника, който не беше прочел, и го посрещна, като кимна.
– Ще пиеш кафе, нали? – попита Стефан, отправяйки се към кафемашината.
– Тъй като специално отиде да купиш мляко, предполагам, че не мога да откажа.
– Никога не си имал проблем да отказваш – усмихна се Стефан.
Себастиан също се усмихна.
– В този случай, не.
Стефан кимна и си наля кафе. Отвори кутията и добави няколко капки мляко.
– Скоро беше тук – отбеляза той, докато внимателно носеше препълнената чаша към другия фотьойл.
– Знам.
– Изглеждаш доволен. Случило ли се е нещо?
– Не. Защо мислиш така? – Себастиан разтегли устни в най-обезоръжаващата си усмивка. Искаше да удължи удоволствието колкото е възможно повече.
– Не знам, само имам такова чувство. – Стефан остави кафето си на масата до цветята и седна. Настъпи мълчание. Себастиан реши, че е време да започне.
– Днес срещнах Ваня.
Стефан изглеждаше по-скоро отегчен, отколкото изненадан.
– Мислех, че се разбрахме да не установяваш контакт с нея. Какво ти каза?
– Каза: „Какво прави той тук, по дяволите?“.
Стефан поклати глава.
– Ти обеща.
– Не беше така. Търсех си работа.
– Къде?
– В „Риксморд“.
– Точно там ли?
– Я стига. Ти каза, че трябва да оправя нещата, и аз искам да се върна на работа. Нуждая се от... структура. Прав си. Но трябва да е нещо интересно. Предизвикателно.