– Не като онова, на което присъства снощи?
Себастиан не отговори и отново погледна през прозореца. Мъжете седяха и пушеха. Пианото беше на мястото си.
– Груповата терапия работи по-добре, ако участват всички – продължи Стефан. – Ако допринасят всички.
– Не е за мен, казах ти. За бога, те не спряха да говорят за баналните си проблеми. Как издържаш?
– Свиква се. Имам пациенти, които са значително по-трудни – многозначително каза Стефан. Себастиан подмина иронията. Все още пазеше в резерв тежката артилерия.
– Все едно, няма да дойда довечера.
– Смятам, че трябва да си дадеш още един шанс.
– Не мисля. Въпросът е, че... – Себастиан умишлено направи пауза. От опита си в изнасянето на лекции знаеше, че внезапната смяна на темата обикновено е по-ефективна, когато е последвана от встъпителна пауза. Търсеше максимален ефект. Време беше да хвърли бомбата. – Спах с Анете след сеанса снощи.
Стефан пребледня.
– Защо го направи, по дяволите?
Себастиан разпери широко ръце в знак на извинение.
– Беше грешка. Не исках.
– Не си искал? Какви ги говориш, мамка му? Как така не си искал?
Стефан опита да се успокои, като се облегна назад на фотьойла, но Себастиан със задоволство забеляза, че не успява.
– Трябваше да правя нещо. Да се разсея. Познаваш ме. Такъв съм си. – Той погледна Стефан с престорен интерес. – Познаваш ли я добре?
– Тя ми е пациентка отдавна. Чувства се напълно изоставена от всички. Синът й, бившият й съпруг, всички. Анете има проблеми с доверието и много ниско самочувствие.
– Да, това беше очевидно. Тя погълна интимността като гъба. Но в леглото беше като влак.
Стефан скочи от фотьойла, разплисквайки кафето върху масата.
– Съзнаваш ли какво си направил? Имаш ли представа как се е почувствала, когато се е събудила сама? Предполагам, че не си останал за закуска.
– Не, имам лош опит от това.
– И сега смяташ да я отбягваш?
– Такъв е планът. Обикновено има успех. – Себастиан отново млъкна нарочно и погледна Стефан с очевидно неискрено съчувствие. – Съжалявам, Стефан, но ти казах, че мястото ми не е в груповата терапия.
– Въпросът е дали изобщо имаш място някъде. Махай се. – Стефан посочи вратата. – Не мога да те гледам. Майната ти.
Себастиан кимна и стана, оставяйки Стефан с последния брой на ежедневника и цветята му.
Стефан беше прав.
Всеки ден имаше значение.
29.
Високият мъж беше развълнуван, когато се прибра у дома. Беше видял снимките и заглавията във вечерните вестници. Полицията беше свикала пресконференция. За него. Той изгаряше от желание да започне да чете, но беше изключено да се втурне вкъщи и да разгърне вестниците, които беше купил.
Ритуалът. Трябваше да изпълни ритуала.
Придържайки се към установената практика, мъжът бързо запали лампата в коридора и заключи вратата. Събу обувките си, сложи ги в шкафчето, обу чехлите си, съблече тънкото си яке и го окачи на единствената закачалка на лавицата за шапки, на която имаше само едно голямо фенерче. Когато махна каквото смяташе да махне – през зимата шала, шапката и ръкавиците, които също поставяше на лавицата, винаги в същия ред – той отвори вратата на тоалетната и запали лампата. Както винаги му стана неприятно веднага щом погледна в гъстия мрак в стаята без прозорци, преди да светне флуоресцентната тръба. Влезе вътре и провери дали фенерчето на малката лавица на една ръка разстояние работи, а после смъкна ципа си и уринира. Занесе фенерчето на умивалника, изми ръцете си, върна фенерчето на мястото му и излезе от тоалетната, оставяйки вратата отворена. Запали голямата лампа в дневната, докато завиваше наляво към кухнята, и щракна лампите над печката и на тавана. В кухнята трябваше да провери две фенерчета. И те работеха. Остана само спалнята. Лампата на тавана, лампата на нощното шкафче и фенерчето.
Всички лампи бяха запалени. Не че това беше необходимо. През всеки прозорец в апартамента струеше слънчева светлина. Нямаше нищо, което да я спре или да намали ефекта й. Нямаше външни щори и завеси отвътре. Първото, което направи високият мъж, когато се нанесе тук, беше да махне всички щори. Не, днес не беше необходимо електрическо осветление, но това беше част от ритуала. Ако го правиш дори когато не е необходимо, няма да се тревожиш, че ще забравиш, когато е важно.
Веднъж, преди много години, имаше повреда в електрическото захранване в квартала, където живееше той. Всичко потъна в мрак, не само апартаментът му, но и навсякъде. Тъмно като в рог. Мъжът бързо беше намерил най-близкото фенерче, но или батериите бяха изтощени, или крушката беше изгоряла. Отдавна не го беше проверявал. Това беше преди ритуала. Паниката, парализиращият страх, който го обзе, го накара да повърне и после лежа неподвижно на пода няколко часа, докато отстраниха повредата.