София остана да пренощува у тях.
Спа в спалнята с баща му.
По-късно баща му каза, че се запознали в антикварния магазин, където работеше той. София била добре осведомена и интелигентна. Донесла няколко неща за продажба, но поискала доста висока цена за куп красиви предмети. Скъпи вещи. Той харесваше София. Тя правеше баща му щастлив, какъвто не беше много отдавна.
През следващите месеци я виждаше често. Много често. Един уикенд баща му и София заминаха и когато се върнаха, бяха сгодени. Баща му седна да си поговорят сериозно. Той и София щели да се оженят и да живеят при нея. Тя имала красива къща в центъра на града. Той не се съмняваше, че баща му обича София, но осъзна, че и парите не са без значение.
Това трябваше да бъде ново начало.
Нов живот.
По-добър живот.
Той го заслужаваше след всичко, което се беше случило. Този път всичко щеше да бъде наред. Нищо и никой нямаше да го разруши.
Няколко седмици след годежа го представиха на семейството на София. Майка й и баща й, Ленарт и Свеа, които бяха на шейсет и няколко години, и брат й Карл. Вечеря във Вила Келхаген. Много приятна. Той разля напитката си и се сви, уплашен от последиците, но никой не се ядоса. С течение на вечерята се отпускаше все повече. София, изглежда, имаше хубаво семейство. Нямаше кретени. Когато си тръгваха, бащата на София го дръпна настрана.
– Знаеш, че се казвам Ленарт, но може да ми викаш дядо, ако искаш, след като ще се сродяваме.
Той с удоволствие се съгласи. Харесваше мъжа с прошарената коса и добрите кафяви очи, които винаги изглеждаха изпълнени със смях.
Тогава. Когато се запознаха.
Преди екскурзиите.
Преди игрите.
Тогава той не се страхуваше от мрака.
Когато извърши ритуала, високият мъж седна в кухнята и с треперещи пръсти разгърна вестниците. Най-после се бяха досетили. Беше им отнело време, но сега бяха свързали първото, второто и третото убийство. Пишеха за него. Първият вестник твърдеше, че той всява страх. Имаше снимки на къщите, които бе посетил. На разтревожена съседка, която притиска до себе си дъщеря си. Той се насочи към втория вестник. Почти същото. Нямаше нищо за модела му на подражание въпреки факта, че убийствата бяха точни копия. Журналистите или не знаеха подробности, или не бяха наясно с величието на Учителя. Коментарите на полицията бяха кратки. Те само искаха да известят, че вероятно имат работа със сериен убиец, и да предупредят хората, особено жените, които живеят сами, да не пускат в домовете си непознати мъже. Имали няколко улики, но това било всичко. Не били готови да коментират вероятни сходства между трите жертви. Не съобщаваха подробности. Опитваха се да го омаловажат и да го превърнат в незабележителен, някой, чиито действия не са важни. Отново. Нямаше да успеят. Още не беше свършило. Те щяха да бъдат принудени да признаят, че той е достоен противник. Велик и способен да внушава страх като Учителя.
Високият мъж стана, издърпа второто чекмедже от горе надолу и извади ножица. Седна и старателно изряза статиите, написани за него. Щом приключи, сгъна вестниците и ги сложи на купчина на масата. След това застана неподвижно. Това беше нещо ново. Трябваше да създаде ритуал. Беше сигурен, че ще има още статии. Това беше само началото. Тялото му тръпнеше, сякаш изведнъж се пренесе в следващия етап, когато целият свят щеше да започне да го търси под дърво и камък. Скритият. Фазата, в която той съществуваше.
Високият мъж стана и се приближи до шкафа с почистващите препарати. До прахосмукачката имаше хартиена торба за рециклиране. Той взе вестниците от масата и ги сложи в торбата. След това затвори вратичката, взе изрезките, отиде при бюрото в другата стая и издърпа най-горното чекмедже, където държеше пликове за писма. Три различни размера. Извади един от най-големите и сложи вътре изрезките. Тези от „Експресен“ върху онези от „Афтонбладет“. Ако разпечата нещо от интернет, ще го сложи в друг плик. Той отиде до скрина, издърпа най-горното чекмедже и сложи плика с изрезките под черната спортна чанта. Това щеше да прави – да изрязва, да събира и да слага в плика и в скрина. Ритуал. Веднага се почувства по-спокоен.
Високият мъж седна пред компютъра, отвори търсачката и влезе във jygorh.se. Беше докладвал за скорошните си наблюдения и информацията бе изключително добре приета. На седмата страница той щракна върху малкия червен бутон в средата на дълъг откъс с рунически писмени знаци. Отвори се нова страница и той въведе паролата си. Хлъцна, когато видя промяната в страницата.