Шофьорът се наведе напред.
Включи двигателя.
Себастиан хукна по-бързо.
– Себастиан!
Синята кола потегли. Себастиан се затича между два спрели автомобила и изскочи на улицата. Хрумна му да препречи пътя, както може. С тялото си. За момент шофьорът на форда, изглежда, се готвеше да направи обратен завой, но Себастиан видя, че това няма да стане, защото улицата беше твърде тясна. Шофьорът очевидно осъзна същото, защото завъртя волана и настъпи газта, отправяйки се към него.
– Себастиан! – отново извика Ваня, този път по-настойчиво. Намираше се твърде далеч, но разбра какво ще се случи.
Фордът беше само на десетина метра от Себастиан и не намаляваше. Тъкмо обратното. Звукът на форсирания двигател се усилваше все повече. Колата набираше скорост. Себастиан разбра, че шофьорът няма намерение да спре, и се хвърли встрани, между два паркирани автомобила. Може би беше плод на въображението му, но му се стори, че шофьорът закачи тока на обувката му, когато профуча покрай него.
Фордът продължи с бясна скорост. Ваня извади пистолета си, но знаеше, че не може да стреля по бързо отдалечаваща се кола в центъра на Стокхолм, и затова отново го прибра в кобура и побягна към мястото, където беше паднал Себастиан. Отдалеч й беше трудно да види дали колата го е блъснала или не. Тя приклекна до него.
– Добре ли си?
Той се обърна към нея. Беше останал без дъх. Трепереше. На слепоочието му имаше малка порезна рана, от която течеше кръв, и дланите му бяха охлузени.
– Номерът. Виж номера на колата.
– Вече го направих. Добре ли си?
Себастиан се замисли по въпроса. Вдигна ръка към главата си и се втренчи в кръвта. Сигурно се беше ударил в една от спрелите коли, докато падаше. Използвал бе ръцете си, за да омекоти удара. Можеше да е много по-лошо. Той въздъхна продължително.
– Да, добре съм. – Изправи се с помощта на Ваня, изтупа прахоляка от дрехите си, доколкото можа, и после двамата тръгнаха към своята неправилно паркирана кола.
– Успя ли да го видиш? – попита Ваня.
Себастиан повдигна рамене. Болеше го малко. Сигурно беше тупнал на земята по-тежко, отколкото си бе помислил в първия момент.
– Носеше слънчеви очила и шапка.
Те извървяха мълчаливо остатъка от разстоянието до колата. Преди да се качи, Себастиан се обърна към Ваня.
– Били беше прав. Някой ме е следил.
Осъзна, че изрича очевидното, но изпита потребност да го каже. Да го изрази с думи. Някой го беше следил. Навсякъде. А той не беше имал никаква представа. Чувството беше нереално. И неприятно. Бяха го наблюдавали.
– Да. – Ваня го погледна над покрива на колата и този път не изглеждаше раздразнена. И най-малко положителното тълкуване на изражението й би разкрило известно съчувствие. Себастиан реши, че каквото и да се случи, ще престане да я следи. Никога повече няма да стои пред апартамента й. Няма да пътува в съседното вагонче в метрото. Щеше да се обади на Троле и да му каже да зареже всичко. Стига толкова.
Час и нещо по-късно те паркираха и слязоха от колата. Щеше да бъде поредният великолепен летен ден и горещината ги блъсна веднага щом отвориха вратите. Не разговаряха по време на пътуването и това напълно устройваше Себастиан, защото искаше да бъде оставен на мира с мислите си.
Мобилният телефон на Ваня иззвъня. Тя отговори на обаждането, докато заключваше колата, и бавно тръгна. Себастиан остана на място и се вгледа в безличната бетонна сграда зад високата ограда. Още един поздрав от миналото. Още едно място, останало горе-долу непроменено. Планът изобщо не беше такъв. Себастиан трябваше да възобнови живота си. Ново начало. Това беше идеята в опита му да се върне в „Риксморд“.
Да си създаде живот, преди да стане част от живот.
След това обаче миналото го беше застигнало. Едвард Хинде. Убитите жени. Всичко в този случай го теглеше назад. Много години бяха минали, откакто беше тук за последен път. Беше приключил с разпитите на Хинде през лятото на 1999-а и напусна „Льовхага“, като си мислеше, че никога няма да се върне. Сега отново беше тук. Зад прозорците с решетки, високата ограда с бодлива тел отгоре и блиндираните врати беше най-опасният психически неуравновесен престъпник в Швеция. Себастиан осъзна, че е малко нервен от предстоящата среща. Едвард Хинде беше изключително интелигентен. Манипулативен. Пресметлив. Притежаваше проницателност. Трябваше да си в отлична форма за среща с Хинде, иначе той бързо надделяваше. След всичко, което се бе случило, Себастиан не беше сигурен дали ще успее да бъде достатъчно съсредоточен и нащрек.