Ваня се приближи до него.
– Вече издирваме форда. Бил е откраднат в Сьодертеле през февруари.
Себастиан я погледна озадачено, сякаш да провери дали е чул правилно. Тя кимна. Това не означаваше непременно, че някой го е следил шест месеца, но беше възможно. Той си пое дълбоко дъх. Едно по едно. Първо трябваше да се съсредоточи върху разговора с Хинде. Двамата тръгнаха към портата и пазача, който мълчаливо ги наблюдаваше, откакто слязоха от колата.
– Що за човек е Хинде? – с любопитство попита Ваня. В таса й не прозвуча осъдителният тон, който обикновено използваше, когато говореше с него. Сякаш усещаше, че отиват в бърлогата на звяра.
Себастиан повдигна рамене. Сигурен беше, че Ваня не е срещала човек като Едвард Хинде. Малцина бяха срещали такъв човек. Хинде не беше обикновен престъпник – ревнив съпруг или необразован млад хулиган от разбито семейство. Беше нещо съвсем различно и това означаваше, че Ваня няма основа за сравнение. Тя не можеше да си представи дълбочината на злото, което се криеше в него. Да го сравни с някой от престъпниците, които беше срещала през годините, щеше да е като да сравни единайсетгодишно хлапе в научна лаборатория с лауреат на Нобелова награда.
– Трябва да прочетеш книгите ми.
– Чела съм ги.
Те стигнаха до пазача и показаха документите си и заповедта за посещение.
– Ваня Литнер и Себастиан Бергман от „Риксморд“.
Пазачът взе документите и влезе в малката будка до портата, явно да провери по телефона.
Ваня опита пак.
– Хайде, кажи. Ти си се срещал с него.
– Скоро и ти ще се срещнеш с него.
– Има ли нещо, което не трябва да забравям?
Портата избръмча и Себастиан я бутна да я отвори. Пусна Ваня да мине пред него и я последва. Пазачът им върна документите.
– Бъди внимателна – предупреди я Себастиан.
41.
Едвард Хинде отново седеше в стаята за посещения. Бяха го довели преди десетина минути. Двама надзиратели. С оковани в белезници ръце и крака.
В стаята.
На стола.
Окован за масата.
Всичко беше същото, с изключение на факта, че този път от другата страна на масата имаше два стола. Щяха да дойдат хора от „Риксморд“. Ваня Литнер и Били Русен. Така каза, че са имената им Томас Харалдсон. Идваха да говорят с него. Той се запита за какво ли искат да говорят. Докъде ли бяха стигнали?
Вратата зад него се отвори и Хинде отново потисна желанието си да се обърне. Щеше да чака. Да ги остави те да дойдат при него. Краткотрайно, малко предимство. Те се приближаваха към масата. От дясната му страна. Той продължи да гледа през прозореца дори когато двамата застанаха пред него. Отмести очи едва когато жената седна срещу него. Русокоса, привлекателна, на трийсетина години, сини очи и в добра физическа форма, съдейки по раменете й под блузата с къси ръкави. Тя сложи ненадписана черна папка на масата пред себе си и посрещна изпитателния му поглед, без да мигне. Едвард не каза нищо и прехвърли вниманието си към колегата й, който все още стоеше до стената.
Не беше Били Русен, а познат до болка човек. Хинде трябваше да упражни целия си самоконтрол, за да не покаже колко е изненадан.
Себастиан Бергман.
Двамата бяха изминали дълъг път.
Много по-дълъг, отколкото се беше надявал Едвард.
Той се втренчи в Себастиан, докато се увери напълно, че гласът му няма да потрепери, а след това лицето му разцъфна в доволна усмивка за поздрав.
– Себастиан Бергман. Каква изненада.
Себастиан не отвърна на поздрава му. Хинде не откъсна очи от него. Себастиан помнеше този поглед. Изпитателен. Наблюдаващ. Проницателен. Понякога имаш чувството, че Хинде не само те гледа в очите, но и прониква в мозъка ти, откъдето взима информацията, която му е необходима и до която иначе няма достъп.
– А това е...? – спокойно продължи Едвард, обръщайки се към Ваня.
– Ваня – отговори тя, преди Себастиан да има възможност да я представи.
– Ваня. – Хинде сякаш вкуси с наслада името. – Ваня... Ваня коя?
– Ваня е достатъчно – намеси се Себастиан. Не беше необходимо да дава на Хинде повече информация, отколкото е нужно.
Едвард отново се обърна към него, все още усмихвайки се обезоръжаващо.
– И на какво дължа честта да ме посетиш след толкова много години? Свършиха ли хонорарите ти? Трилогия ли смяташ да пишеш? – попита той и пак насочи вниманието си към Ваня. — Написал е книги за мен. Две.
– Знам.
– Аз бях билетът му към славата... Предполагам, че това е правилният израз?