– Изглежда толкова мека. Бих се обзаложил, че и ухае приятно.
Ваня погледна кльощавия мъж с оредяла коса и воднисти очи, който седеше срещу нея. Какво ли искаше?
Четиринайсет години.
Той беше в затвора от четиринайсет години.
Тя предположи, че през това време Хинде не е срещал много жени. Сред психолозите, които го бяха посещавали, може би е имало жена, вероятно бе виждал и служителка в библиотеката. Идеята да докосне някоя от тях обаче беше изключена. Затова Ваня разбираше молбата му. Копнежа му. Но колко силен беше? Можеше ли да го използва? Тя реши да придвижи нещата малко по-нататък.
– Какво ще получа, ако ти позволя да докоснеш косата ми? – попита.
– Няма да стане – повтори Себастиан със същия остър тон. – Не говори с него.
Без да откъсва очи от предизвикателното изражение на Ваня, Едвард обмисли ситуацията. Този път в гласа на Себастиан имаше нещо повече от гняв и нетърпение. Имаше нещо покровителствено. Любовници ли бяха? Тя сигурно беше двайсетина години по-млада от него. Себастиан, когото Хинде познаваше от края на деветдесетте години, обикновено сваляше жени на своята възраст. Това можеше да се е променило, разбира се. В държането им един към друг обаче нищо не предполагаше, че имат връзка. Напротив, Ваня излъчваше определена студенина към колегата си. В погледите, които му хвърляше, нямаше съпричастност и езикът на тялото й беше негативен. Може би го прикриваха добре? Струваше си да разбере.
– Спите ли заедно?
– Категорично не – отговори Ваня.
– Това няма нищо общо с теб – едновременно е нея каза Себастиан.
Едвард остана доволен. Отговорът на Себастиан беше антиреакция, за да си възвърне контрола, а този на Ваня беше прям и породен от чувства. Искрен. Те не бяха любовници. Тогава защо беше покровителственият тон? Имаше ли нещо повече? Хинде отново заговори на Ваня:
– Ако се наведеш напред и сложиш косата си тук...
Той обърна дланта си нагоре и я сви в шепа в неприличен жест.
– Ще отговориш ли на въпросите ми, ако го направя? – Ваня отмести назад стола си, сякаш се готвеше да стане.
– Мамка му! – извика Себастиан и заповяда: – Седни!
Очевидно беше обезпокоен от вероятния сценарий. Време беше Хинде да вдигне залога.
– Косата ти – един отговор. На какъвто въпрос искаш. – Той погледна Ваня. Лицето му сияеше от пълна искреност. – Гърдите ти – три отговора.
Себастиан скочи с такава сила, че прекатури стола, хвърли се през масата, сграбчи обърнатата нагоре ръка на Хинде и стисна пръстите му. Силно. Болеше, но Едвард не показа нищо. Болката не беше нещо ново за него. Той умееше да я контролира. По-трудно беше да прикрие радостта, която изпита, че е засегнал чувствата на Себастиан.
– Не чу ли какво казах – изсъска Себастиан близо до ухото му. Мрачният му гневен поглед беше на сантиметри от лицето на Хинде. Едвард долови дъха му и усети потта на дланта му. Беше победил.
– Да, чух. – Дръпна ръката си и Себастиан отслаби хватката. Хинде се облегна назад. Доволен. Лека усмивчица трептеше в ъгълчетата на устата му. Той победоносно погледна Себастиан в очите. – Въпреки че не игра, ти току-що загуби.
Ваня и Себастиан мълчаливо вървяха през отделението с максимална охрана. Избликът на Себастиан беше сложил край на разговора с Хинде. Едвард не пророни нито дума повече. Само седеше облегнал се назад на стола с онази доволна усмивчица на лицето, без да откъсва очи от Себастиан.
Ваня и Себастиан се отправиха към изхода, придружени от надзирател.
– Мога да се грижа за себе си – наруши мълчанието тя.
– Нима? Щеше да е хубаво, ако го беше показала. – Той не забави крачка. Все още беше вбесен. Хинде беше прав. Себастиан беше загубил. Не, Ваня го принуди да загуби. Това не беше по-малко дразнещо, но беше различно. Тя не разбираше, че никога не трябва да се дава нищо на Хинде. Не се пазариш с него. В предложенията му винаги имаше скрит мотив, а в обещанията му – предателство. Може би грешката беше на Себастиан. Той не беше подготвил добре Ваня за срещата с Хинде. И това също го ядоса.
– Не получих голям шанс, нали? – Ваня подтичваше, за да го настигне. – Великият Себастиан Бергман се втурна да спасява беззащитната женичка.
Те стигнаха до изхода – тежка метална врата с прозорче в средата. Надзирателят, който ги придружаваше, правеше всичко възможно да не изглежда заинтересуван от разговора им. Той почука на вратата. На прозорчето се появи лице и ги огледа внимателно, за да установи, че имат право да напуснат отделението и че няма заплаха.