– Искам да кажа, че ако се опиташ да предотвратиш убийствата – продължи той, – това може да помогне. И на теб, и на нас. – Стана, давайки знак, че разговорът е приключил. – Но ако не ги помниш, няма смисъл.
Себастиан остана на мястото си, втренчен в празното пространство.
Мислеше.
Спомняше си някои от тях...
44.
Ваня оглеждаше центъра. Можеше да е къде ли не, но беше в Ховсьо. Един от трийсет и осемте района, определени от правителството през 2009 година „за допълнително внимание“, „за борба с чувството на пренебрежение“. „Инвестиране в уязвими райони“ – по-елегантен начин да опишеш предградие, където има повече проблеми, отколкото решения. Ваня нямаше представа дали допълнителното внимание е постигнало нещо, но определено не изглеждаше така.
Джипиесът я беше завел до „Греновеген“. Няколко метра по-нататък беше възможно да завие наляво по „Кварставеген“, откъдето преди шест месеца беше откраднат светлосиният „Форд Фокус“. Изведнъж Хосе Родригес стана много по-интересен.
Ваня паркира колата, слезе и огледа кафявата осеметажна сграда. Намери входа и апартамента. Натисна звънеца. Никой не отвори и тя пробва съседите отсреща на същия етаж. Името на пощенската кутия беше Хадад. Жена на четиресет и пет години отвори вратата. Ваня й показа служебната си карта и я попита дали е виждала Хосе Родригес или знае къде може да го намери.
– Мисля, че вероятно е на площада – отговори жената без абсолютно никакъв чужд акцент.
– Там ли работи? – попита Ваня, представяйки си оживен пазар като „Хьоторгет“ в центъра на Стокхолм.
Жената на вратата се усмихна, сякаш Ваня беше казала нещо много смешно.
– Не, той не работи. – Тонът, с който тя произнесе тези четири думи, ясно показа какво мисли за съседа си.
Ваня й благодари и тръгна към центъра.
Фризьорски салон, ресторант, бакалия, фургон, от който продаваха бургери, пицария, павилион за вестници и магазин за дрехи. Всичките разпръснати, с бетонно пространство между тях. Ветровит тунел през есента и зимата, но в момента слънцето прежуряше и площадът приличаше по-скоро на каменна пустиня. Няколко души седяха на сянка на пейка пред клиниката. Мършаво куче вълча порода лежеше, дишайки тежко, на земята и двете кутии бира, които мъжете и жените на пейката си подаваха, подсказаха на Ваня, че вероятно мястото е подходящо да започне да търси Родригес. Тя се отправи към пейката. Щом се приближи на десетина метра, и петимата вече бяха насочили вниманието си към нея. Единствено кучето не проявяваше интерес. Ваня извади снимката на Хосе Родригес, когато стигна до сянката над пейката до голямата сграда.
– Знаете ли къде мога да намеря този човек? – Показа им снимката. Нямаше смисъл да крие целта на посещението си. Те вероятно се бяха досетили, че е ченге, веднага щом се бе появила на площада.
– Защо? – Мъжът с посивяла коса на неопределена възраст, който галеше кучето, вдигна глава към нея, след като хвърли бърз поглед на снимката в ръката й.
– Трябва да говоря с него – отвърна тя, придържайки се към прекия подход.
– Да, но той иска ли да говори с теб? – отново попита сивокосият мъж. Двата му предни зъба липсваха, затова леко фъфлеше. Звукът не беше дразнещ, беше дори приятен. На Ваня й хрумна, че е трудно да вдъхнеш уважение, когато звучиш като шестгодишно хлапе с плътен глас. Вероятно затова му беше кучето. Да компенсира.
– Мисля, че той сам може да реши.
Това очевидно не беше отговорът, който те искаха. Като по команда всички отново се заловиха с онова, което правеха, преди тя да дойде. Сякаш престана да съществува. Въздъхна. Можеше да обикаля площада, да показва на хората снимката и да задава въпроси, докато й провърви, но беше горещо и тя бе уморена и искаше да се прибере вкъщи. Ваня бръкна в предния джоб на джинсите си и извади банкнота от сто крони.
– Искам само да знам къде е този човек. Той няма да разбере как съм го открила.
– Обикновено се мотае край ваканционния лагер – веднага каза кльощав мъж с дълга коса и джинсово яке и посегна към парите с мръсна, трепереща ръка, преди другите да имат време да се спогледат, за да решат дали цената си заслужава.
Ваня дръпна назад банкнотата.
– Къде е това?
– Там долу... – Дългокосият махна с ръка в посоката, от която беше дошла. – При езерото... Как се казваше... „Томатстиген“...