Били спря да реже. Ваня му се обаждаше да го помоли да провери нещо. Лесна задача, която можеше да свърши абсолютно всеки. С периферното си зрение той видя, че Мая клати шава. Били остави ножа и се наведе по-близо до телефона.
– Почакай, правилно ли разбрах? Ти си забравила да го попиташ кога е била злополуката и искаш аз да проверя?
– Да.
– Аз съм вкъщи, не съм на работа.
– Нямам предвид веднага. Може да го направиш утре сутринта.
– А ти защо не можеш да го направиш утре?
Пак настъпи мълчание. Били знаеше защо. Ваня не беше свикнала да й противоречат или да й задават въпроси. Поне не и той. Е, винаги имаше пръв път и тя трябваше да свиква.
– Ти си по-добър от мен в откриването на такива неща. Ще стане по-бързо, ако ти го направиш – отвърна Ваня. Били долови леко раздразнение в гласа й.
Онова, което бе казала, беше вярно, но доводът й не беше достатъчно убедителен. Били отдавна бе възприел ролята на нещо като административна дясна ръка в екипа. Но вече нямаше да е така.
– Ще ти покажа как да го направиш.
– Знам как става.
– Тогава го направи. – Били погледна Мая, която му отвърна с окуражителна усмивка.
– Хубаво... – троснато каза Ваня. Отново последва мълчание и след секунда заглъхна и бръмченето на колата. Ваня беше затворила. Били взе телефона и го пусна в джоба си. Мая се приближи до него и стисна ръката му.
– Как се чувстваш?
– Добре. – Той млъкна за момент и реши да бъде откровен с нея. – И малко дребнав, ако трябва да бъда честен. Можех да го направя за нула време.
– Но тя знае как да го направи, нали?
– Да, но проблемът е, че ми е ядосана за нещо незначително.
Мая се вмъкна между плота и Били, уви ръце около врата му и се вгледа дълбоко в очите му.
– Следващия път, когато те помоли да направиш нещо, може да го направиш. Не става въпрос да отказвате да си помагате един на друг, а тя да не те приема за даденост.
Целуна го нежно и погали лицето му, а после се върна при печката.
48.
Урсула седеше пред бюрото си. Опитваше се да работи, но беше невъзможно да се съсредоточи. Мислите й непрекъснато се връщаха назад. Не към разговора в трапезарията, а още по-назад.
Към миналото.
Към тях двамата.
Бяха се запознали в ранната есен на 1992 година. Себастиан Бергман, специалистът по изготвяне на профили на престъпници, който се бе обучавал в Съединените щати, щеше да изнася лекция за знаковото поведение и какво може да разкрие местопрестъплението за серийния убиец в Университета на Гьотеборг. Урсула работеше в Националната лаборатория по съдебна медицина в Линшьопинг и се бе записала да присъства на лекцията като част от професионалното си развитие. Лекцията беше интересна и съдържателна. Себастиан беше в стихията си – обаятелен, интелигентен, с широки познания, спонтанен – и публиката слушаше внимателно, изгаряща от желание да научи повече. Урсула седеше най-отпред и зададе няколко въпроса.
След това правиха секс в хотелската му стая. Тя не очакваше, че ще се стигне дотам. Професионалният им свят беше малък и беше чувала слухове за Себастиан. После Урсула се върна в Линшьопинг. При Микаел и Бела, която току-що беше тръгнала на училище. Микаел се грижеше за учебната й подготовка и си беше вкъщи рано следобед, за да не остава твърде дълго дъщеря им в занималнята. Урсула работеше. Както обикновено. Животът продължи. Както обикновено.
Микаел не беше докосвал алкохол повече от година. Имаше си фирма и работеше колкото искаше. Къщата им беше в хубав квартал, бяха добре финансово, Бела беше доволна от училището, Урсула имаше стимулираща кариера, Микаел беше трезвен. Типично дребнобуржоазно съществуване. Добър живот. Колкото толкова.
И после един ден, когато Урсула се прибираше вкъщи, някой извика името й на паркинга. Беше Себастиан Бергман. Тя го попита какво прави там.
Той отговори, че искал да се срещне с нея.
Урсула беше доволна, че го вижда. Доволна, че е дошъл при нея. По-доволна, отколкото искаше да признае. Тя позвъни на Микаел и му каза, че трябва да работи до късно. Отидоха в мотел. Бяха в Линшьопинг и някой можеше да ги види и да ги познае. На нея обаче не й пукаше.
Лекционната обиколка на Себастиан беше свършила. Той трябваше да се върне в университета по-късно през семестъра, но в момента беше свободен. Можеше да прекара известно време в Линшьопинг, ако Урсула иска.
Два месеца те се срещаха колкото е възможно по-често. Понякога на обяд, понякога преди тя да започне работа сутрин. Обикновено вечер и нощем. Себастиан винаги беше на разположение. Винаги имаше желание. Урсула решаваше къде, колко често и колко дълго. Това я устройваше идеално.