– Ще се видим утре.
– Ще те изпратя до колата ти – рече Себастиан и тръгна до нея.
– Не ставай смешен. Не е необходимо.
– Не започвай пак. Искам да дойда с теб.
Урсула въздъхна, приближи се до асансьора и натисна бутона. Себастиан мълчаливо стоеше до нея. Само трийсетина секунди по-късно вратите се отвориха и тя се качи. Себастиан я последва. Урсула натисна бутона за паркинга и се втренчи в металните врати.
– Мислех си за Барбро – наруши мълчанието той. – Може би трябва да предупредя и нея.
Урсула не каза нищо. Реши да се престори, че не го е чула.
– Не знам къде живее тя сега – продължи Себастиан и на Урсула й се стори, че долавя нотка на извинение в гласа му. – Може да се е омъжила и да е сменила името си.
– Нямам представа.
– Мислех, че вие двете може би...
– Не – троснато го прекъсна тя.
Той млъкна. Асансьорът спря и вратите се отвориха. Урсула влезе в подземния паркинг. Себастиан тръгна след нея. Тя се отправи целеустремено към колата си. Потракването на токчетата й отекваше по бетона. Себастиан се огледа наоколо, докато вървеше няколко крачки зад нея, търсейки някаква промяна или движение. Паркингът беше безлюден. Урсула отключи колата си от разстояние няколко метра и когато стигна до нея, отвори задната врата и хвърли вътре чантата си, а после отвори предната врата. Себастиан застана до предната броня.
– Е, добре. Лека нощ. Пази се. – Той се обърна и се затътри обратно към асансьора.
Урсула се замисли за момент. Не смяташе, че е необходимо, но за всеки случай...
– Себастиан!
Той спря и се обърна. Урсула остави отворена вратата на колата и се приближи до него. Себастиан я погледна със смесица от озадаченост и любопитство.
– Не трябва никога, при никакви обстоятелства, да казваш на някого за теб и мен. – Урсула шепнеше, но звукът се чу по-силно от обикновена реч, тъй като рикошираше в стените. – Никога.
Себастиан повдигна рамене.
– Добре.
Той не беше казал нищо на никого седемнайсет години, затова вероятно щеше да може да си държи устата затворена още по-дълго. Урсула очевидно изтълкува повдигането на раменете и отговора от една дума като знак, че той не смята това за важно.
– Говоря сериозно. Никога не бих ти простила.
Себастиан я погледна.
– А за преди прости ли ми?
Урсула се вгледа в очите му. Копнеж ли съзря? Надежда?
– Лека нощ. Ще се видим утре.
Тя се обърна и тръгна към колата. Себастиан остана на мястото си, докато Урсула потегли и излезе от паркинга.
Вечерта щеше да бъде дълга.
49.
„Стуршерсгатан“ 12.
Адрес, който се бе запечатал завинаги в паметта на Себастиан. Тук го беше довело писмото, което бе намерил в дома на родителите си. Тук беше открил дъщеря. Отново. Той отвори вратата и влезе в тъмното стълбище. За втори път влизаше в тази жилищна сграда. Първия път, когато се качи по тези стъпала, беше изпълнен с нервно очакване, докато в същото време си казваше, че може да остане разочарован. Този път... в много отношения беше по-лошо. Той стигна до третия етаж. Застана пред вратата с табелка „Ериксон/Литнер“. Пое си дълбоко дъх и бавно го изпусна в дълга въздишка. И после натисна звънеца.
– Какво правиш тук? – беше първото, което каза тя, когато отвори вратата и видя кой звъни. Ана Ериксон. Косата й беше по-къса от предишния път. Същите сини очи. Същите високи скули и тънки устни. Протрити джинси и памучна карирана риза, която й беше твърде голяма и може би принадлежеше на Валдемар.
– Сама ли си? – попита Себастиан, след като бързо реши да пропусне любезностите. Всъщност питаше дали Ана не е поканила някоя приятелка в апартамента, защото беше видял Валдемар да излиза преди пет минути.
– Не трябваше да идваш отново тук.
– Знам. Сама ли си?
Ана, изглежда, разбра подтекста на въпроса му. Тя пристъпи крачка напред и препречи входа. Хвърли бърз поглед на стълбището зад Себастиан, за да провери дали той има компания, и изсъска:
– Не може да идваш тук! Ти обеща да стоиш далеч от нас!
Себастиан не бе обещавал такова нещо, доколкото си спомняше. Беше си тръгнал с неизказано съгласие да не се свързва с Ваня. Валдемар и Ана, но не бе давал обещания. Пък и положението се бе променило.