– Трябва да говоря с теб.
– Не! – Ана подчерта думата с поклащане на главата. – Достатъчно лошо е, че работеше с Ваня. Не искам да имам нищо общо с теб.
Себастиан обърна внимание на глаголното време. Работеше. Ваня очевидно не беше споменала, че той се е върнал в екипа. Поне на майка си.
– Не става въпрос за Ваня, а за теб – с умоляващ глас каза той.
Себастиан видя, че жената пред него се вцепени. Той си представи за момент какви са били за нея последните няколко месеца. Тя беше живяла с лъжата трийсет години. И не само бе живяла, но и това беше основата на цялото й съществуване. Трийсет години. Достатъчно дълго, за да започне да вярва в лъжата. Определено достатъчно, за да мисли, че ще й се размине безнаказано. И после се беше появил Себастиан. Човекът, който можеше да разруши всичко. Всичко, което бе изградила. Абсолютно всичко. Сега той беше дошъл отново, въпреки че не трябваше да идва. Нещата можеха да станат само по-лоши.
– Какво за мен? – Сега тонът й беше отбранителен.
– Може да си в опасност.
– Какво? Защо? – В гласа й прозвуча объркване, не страх. Въпросът беше дали е възприела думите на Себастиан.
– Ще ме пуснеш ли да вляза? – попита той колкото можеше по-внимателно. – Ще ти кажа онова, за което съм дошъл, и после обещавам, че ще си тръгна.
Ана се втренчи в него, сякаш се опитваше да разбере дали не я лъже. Дали в посещението му има някаква друга, тайна умисъл. Дали не я очакват още неприятни изненади.
Той срещна погледа й колкото можеше по-искрено и открито.
– Моля те – настоя. – Важно е. Иначе нямаше да дойда.
Ана въздъхна, отмести поглед и отстъпи встрани. Себастиан мина покрай не я и влезе в апартамента. Ана хвърли още един последен поглед към стълбището, последва го и затвори вратата.
50.
Високият мъж седеше в колата си на „Стуршерсгатан“, на трийсетина метра от номер 12. Нова кола. Някой го беше отървал от форда веднага щом Себастиан Бергман хукна към него на улицата пред Главното управление на полицията. Сега имаше сребриста „Тойота Аурис“. Не знаеше какво се е случило с предишната кола, нито откъде се е появила новата. Вероятно беше открадната. Във fygorh.se имаше съобщение, което му казваше откъде и кога да отиде да я вземе. Високият мъж отиде на мястото в определения час и автомобилът беше там, с ключовете на стартера. Вече можеше да продължи да следи Себастиан, но този път от по-голямо разстояние. Той беше по-внимателен, но Себастиан, изглежда, не го търсеше. Нито веднъж не се беше озърнал, нито обикалял, за да затрудни преследвача. За момент на високия мъж му хрумна, че това може да е клопка. Че липсата на интерес от страна на психолога към заобикалящата го среда, може да се дължи на това, че около него се движат други полицаи, за да засекат човека, който го преследва. Но изглежда не беше така, иначе високият мъж щеше да забележи.
Те бяха намерили номер четири. В апартамента. Вестниците вдигнаха голям шум. Високият мъж си купи всички сутрешни и вечерни издания онзи ден. Те бяха до него на предната седалка. Той копнееше да се прибере вкъщи, за да ги прочете. Когато видя бързите актуализации в интернет, мъжът осъзна, че трябва да разшири и да усъвършенства ритуала, който съпътстваше съхраняването на всичко написано за него.
С номер четири не мина съвсем гладко. Тя беше нова позната, доколкото той разбра. Психотерапевтът на Бергман го взе от възвишението пред блока, където живееше Ваня Литнер, и двамата отидоха на някакво събиране. Бергман излезе два часа по-късно и се качи в такси с жената, която трябваше да стане номер четири. Отидоха в апартамента й. Високият мъж ги проследи до стълбището и успя да разбере на кой етаж се качиха, но беше невъзможно да види в кой апартамент. Докато Себастиан беше вътре с жената, високият мъж се върна в колата си и започна да търси. Беше си записал имената от пощенските кутии за третия етаж и не след дълго установи, че там живее само една неомъжена жена. Анете Вилен. Разбира се, съществуваше известен риск Себастиан да е избрал някоя сламена вдовица и да е в леглото с една от омъжените или извънбрачно съжителстващи жени, които високият мъж откри. Най-вероятно обаче беше с Анете Вилен и той смяташе да започне с нея.
Себастиан излезе от сградата в пет часа сутринта. Изглеждаше уморен, направо изтощен. Високият мъж го наблюдава, докато той се скри от погледа му. Време беше да се увери. Нямаше място за грешка. Слезе от колата, влезе в блока и се качи по трите реда стъпала. И тук нещата станаха сложни. Позвъняването на вратата по това време на утрото можеше да привлече нежелано внимание. Някой съсед можеше да се събуди и да надзърне през шпионката, а мъжът дори нямаше да разбере. Но как иначе да се увери? Той почука леко. Никаква реакция. Почука отново, този път по-силно и продължително. Отвътре се чуха стъпки.