– Кой е? – попита сънен глас от другата страна на вратата.
– Съжалявам, че ви събудих, но търся Себастиан – тихо каза високият мъж, извръщайки лице от шпионката, без да изглежда подозрителен.
– Кой? – Жената очевидно не се беше разсънила напълно.
– Себастиан Бергман. Той трябва да е тук.
– Един момент...
Последва тишина. Периодът от време, който беше необходим на Анете Вилен, за да открие, че е сама. Това беше достатъчно за високия мъж. Тя беше отишла да потърси Себастиан, следователно той трябва да е бил там. Само това му трябваше да знае. Вече беше отстъпил встрани от вратата, когато жената каза:
– Няма го. Тръгнал си е...
Мъжът чу изненадата и разочарованието й дори през солидната дървена врата. Тя звучеше така, сякаш всеки момент щеше да избухне в сълзи.
– Добре. Извинете за безпокойството.
Мъжът забърза надолу по стълбите, преди на Анете да й хрумне да отвори вратата, за да говори с него. Да го попита кой е и откъде знае, че Себастиан е бил тук. Високият мъж нямаше работа в апартамента. Още не. Първо трябваше да докладва и да получи заповеди. После щеше да дойде пак.
Той се прибра в дома си и получи заповедите. Анете щеше да бъде номер четири.
Високият мъж се върна с колата до жилищната сграда, паркира на известно разстояние, преметна през рамо черната спортна чанта и тръгна. Качи трите реда стъпала и отново почука на вратата. Анете си беше вкъщи, но не отвори. Искаше да знае кой я търси.
– Аз съм. Идвах сутринта да търся Себастиан...
Високият мъж имаше план как да я накара да отвори вратата.
Той винаги имаше план. Нов план за всяка жертва. Беше пределно ясно, че заминаването на Себастиан сутринта не е било по взаимно съгласие. Беше се изнизал, докато Анете е спяла. Беше я изоставил. Зарязал. Мъжът щеше да се възползва от това.
– Аз работя с него – тихо продължи той, долепил устни до вратата. – Себастиан се чувства неудобно за тази сутрин, че се е измъкнал така.
Мълчание от другата страна на вратата. Поне не му каза да върви по дяволите.
– Себастиан не го бива много в... сутринта след това. Но ако може да вляза, ще се опитам да ви обясня.
– Той ли ви изпрати? – възмутено попита тя.
Високият мъж се изсмя, сякаш Анете беше казала нещо не само забавно, но и немислимо.
– Не, не, ще се вбеси, ако разбере, че съм дошъл. – Важно беше да покаже, че с жената са в един отбор. Двамата срещу Себастиан Бергман. – Той е пълен идиот в някои ситуации.
Не последва реакция. Беше ли прекалил? След това обаче веригата издрънча и вратата се отвори.
Високият човек влезе в апартамента.
Сега той беше на „Стуршерсгатан“. Отново. Себастиан беше ходил там няколко пъти. Не влизаше вътре, а стоеше отвън. Предимно в четвъртък, когато Ваня Литнер отиваше да посети хората, които сигурно бяха нейните родители. Ана Ериксон и Валдемар Литнер. Днес обаче Себастиан изчака, докато Валдемар излезе от сградата, и тогава влезе. Спеше ли с майката на Ваня? Може би. Всичко беше възможно. Високият мъж така и не можеше да разбере каква е връзката между Себастиан и това семейство. Беше сигурен, че той няма сексуална връзка с Ваня и затова не бе докладвал колко време прекарва пред жилищния й блок.
Той се наведе напред и погледна номер дванайсет. Надяваше се, че Себастиан скоро ще излезе. Вярно, беше в разгара на лятото, но скоро щеше да падне мрак. Като в килера. Когато голямата електрическа крушка угасне.
51.
Главата на Ана Ериксон се замая. Беше срещала този израз в няколко книги, но не можеше да си представи какво е. Сега много добре разбра как се чувства човек в такива случаи.
Някой убиваше бившите любовници на Себастиан. Беше чела във вестниците за убийствата. Тя беше една от бившите любовници на Себастиан.
Можеше да умре.
Възрази, че никой не знае за тях, но Себастиан каза, че са го следили. Означаваше ли това, че още хора знаят за тях? И за Ваня?
Ана можеше да бъде убита. Това беше лудост.
Себастиан седеше до нея на дивана. Тя не му предложи нищо да го почерпи. Той определено нямаше да стои дълго. Но все още беше там.
На нейния диван.
В нейната дневна.
В нейния живот.
Положението стана невъобразимо сложно от момента, в който беше дошъл. Ана осъзна, че седи мълчаливо и се е втренчила в празното пространство, без да вижда нищо.