Себастиан се наведе към нея.
– Разбра ли какво ти казах?
Тя кимна бавно и отмести поглед към лицето му, сякаш да потвърди, че отговаря на въпроса му.
– Да, но това е лудост. Никой не знае.
– Мислех, че никой не знае и за другите, но той ги е открил и може да открие и теб.
Ана кимна отново. Изминали бяха повече от двайсет години, откакто Себастиан е бил с две от жените. Всичките жертви бяха от района на Стокхолм. Около тях имаше членове на семейството и приятели, но пак бяха убити. Заплахата беше реална. Стомахът й се сви от безпокойство. Странно, но прозрението, че може да е в смъртна опасност, бе засенчено от последвалия страх, че някой някъде може да е разбрал истината за дъщеря й.
– Тогава някой може да знае и за Ваня? – промълви тя.
– Няма причина да мислим така и не става въпрос за това.
– Себастиан млъкна и импулсивно хвана ръката й. – Трябва да изчезнеш за известно време.
Ана дръпна ръката си и стана. Не му беше позволено да я докосва. Да я утешава или да се опитва да я накара да се почувства по-добре. Той беше виновен за всичко. Ако се окажеше, че тя се нуждае от помощ, Себастиан Бергман беше последният човек, към когото би се обърнала.
– Не мога да замина ей така. – Ана направи няколко бързи крачки и разпери ръце в жест, който показваше, че няма възможност за избор. – Имам работа. Семейство. Живот.
– Именно заради това трябва да заминеш.
Тя рязко спря в средата на стаята. Себастиан беше прав. За съжаление.
– Има ли при кого да отидеш и да останеш за известно време?
– попита той.
– Да, предполагам, но не мога да изчезна ей така. Какво да кажа на хората? На Валдемар? На Ваня? Какво да кажа на Ваня?
– Нищо. Няма да й казваш защо заминаваш, защото иначе тя ще се досети.
Ана кимна и се съсредоточи.
Себастиан стана и се приближи при нея.
– Отиди при някого. Живи ли са родителите ти?
– Майка ми е жива.
– Отиди й на гости.
– Знам ли... – Ана не довърши изречението си и се замисли. Главата й започваше да се оправя. За разлика отпреди няколко минути мозъкът й работеше на пълни обороти. Мислите, които допреди малко се въртяха в неразбираема бъркотия, сега се подредиха ясно и й дадоха възможност да ги отхвърли или да се задълбочи върху тях.
– Толкова ли странно ще изглежда, ако отидеш при майка си за една седмица? – попита Себастиан, който изгаряше от желание да накара Ана да вземе решение, преди да си тръгне.
– Без предупреждение, да. Взаимоотношенията ни не са точно такива. – Въпреки твърдия си отговор обаче Ана вече беше започнала да обмисля възможен сценарий.
Можеше да каже, че майка й се е обадила, докато Валдемар е бил навън, и я помолила да отиде при нея, защото не се чувства добре или защото трябва да се свърши нещо в къщата. С две думи, защото се нуждае от помощ. Валдемар щеше да повярва. И Ана щеше да замине. Щеше да измисли някаква история за пред майка си, за да обясни внезапната си поява. Много напрежение в работата. Не издържа повече. Потребност да се махне от всичко. Ако Валдемар позвъни, може ли майка й да бъде добричка и да му каже, че тя е помолила Ана за помощ? Не иска да го тревожи. Не и сега, когато той се съвзема от тежкото си заболяване. Майка й щеше да се съгласи. Щеше да излъже заради дъщеря си. Ала можеше да остане за малко при нея и да се върне, когато заловят убиеца. Щеше да й каже, че се чувства много по-добре, и ако темата се повдигне на семейна вечеря на Коледа, щеше да се засмее и да каже, че майка й не е разбрала добре. Никой нямаше да разпитва. Сценарият щеше да проработи.
Трябваше да проработи.
– Не можеш да останеш тук – настоя Себастиан. – Ако ти се случи нещо, ако те открият... тогава Ваня ще разбере. По възможно най-лошия начин.
– Знам, но не мога да замина тази вечер.
– Защо?
Защото това не се вместваше в плана й. Ситуацията не трябваше да изглежда твърде спешна, иначе Валдемар щеше да настоява да дойде с нея. Ана щеше да замине утре. Пак щеше да е бързо, но по-постижимо.
– Не е възможно – отговори тя. Нямаше нито желание, нито енергия да обяснява плановете си на Себастиан. – Но ще бъда в безопасност. Валдемар ще се прибере скоро.
– Мога да почакам, докато той се върне.
– Не! Искам да си тръгнеш. Веднага. Още сега. – Ана чувстваше, че си възвръща контрола след първоначалния шок. Можеше да се справи с това, както беше решавала всеки друг проблем, възникнал през годините. Себастиан обаче трябваше да си тръгне. Тя го хвана и го побутна към коридора.