Той разбра, че не може да направи нищо повече, и се отправи към изхода.
– Не отваряй на никой друг освен на Валдемар.
– Той има ключ.
Когато се обърна и видя, че Ана стои в средата на дневната, потънала в мисли, Себастиан изведнъж осъзна колко много неприятности е причинил. Само преди два месеца бяха казали на съпруга й, че ракът му е в ремисия. Колко време беше живяла в страх, че партньорът й в живота може да умре? Месеци? Години? И сега Себастиан беше внесъл нова смъртна заплаха в този уютен апартамент.
– Съжалявам.
Рядко употребяваше тази дума, но сега я изрече искрено. Сложи ръка на дръжката на вратата и спря. Искаше да знае и едва ли щеше да стане по-неприятен, отколкото вече беше, или да причини повече страдания.
– Той питал ли те е някога?
– Кой? – Ана вече мислеше за друго.
– Валдемар. Питал ли е кой е бащата?
Изражението й ясно показваше, че не иска да обсъжда тази тема. Не и с него. С никого.
– Веднъж – троснато отговори Ана. – Но не му казах.
– И той не попита повече?
Тя повдигна рамене.
– Валдемар е добър човек.
– Разбрах това.
Последва мълчание. Какво още би могло да се каже? Себастиан отвори вратата.
– Съжалявам – повтори той и излезе на тъмната площадка на стълбището.
– Каза го вече.
Ана затвори вратата. Себастиан остана там за момент, осъзнавайки колко е уморен. Физически и психически. Това беше най-дългият ден в живота му, а още не беше свършил. Оставаше му да се отбие на още едно място. Той заслиза по стъпалата, като стъпваше тежко.
52.
Високият мъж беше на път да се откаже, когато видя, че Себастиан излиза от входа на блока по-нататък по улицата, допрял до ухото си мобилния телефон. Мъжът се наведе зад волана, доколкото можа, без да изпуска от поглед плячката. Беше сигурен, че разстоянието, леко отразяващото предно стъкло и сгъстяващият се мрак ще го направят незабележим, ако Себастиан погледне към него. Себастиан обаче не погледна. Той прибра телефона в джоба си и се отправи в противоположната посока. Високият мъж не помръдна и продължи да го наблюдава. Себастиан спря на кръстовището, сякаш чакаше нещо.
След пет минути пред него спря такси. Той се качи и колата потегли. Високият мъж превъртя ключа на стартера и подкара след него. Още малко. Можеше да отдели още половин час, преди дългът да го призове.
Това му доставяше удоволствие. Не самото следене, а онова, до което можеше да доведе.
Номер пет.
И може би номер шест.
Бяха му дали само имената и адресите на първите три жени чрез уебсайта. Той ги беше проучил, разбра каквото му трябваше за живота им и избра момента. С номер четири беше различно. Изведнъж трябваше да бъде някоя, която е била със Себастиан Бергман наскоро. За да стане схемата ясна. Това проработи. Той знаеше, че в „Риксморд“ са направили връзката. Бяха открили общ знаменател. Фактът, че Себастиан участва в разследването, го доказваше. Според Учителя това щеше да го накара да изследва съвестта си и да се опита да предупреди някои от бившите си партньорки. Не всичките, разбира се, защото това би било невъзможно, но щеше да се помъчи да се свърже с относително скорошните или онези, които означават най-много за него, за да ги предпази. Дали майката на Ваня Литнер беше една от тях? Затова ли Себастиан я бе посетил тази вечер? Възможно беше. Струваше си да го докладва.
Таксито се движеше по „Валхалавеген“. Не беше в посоката към дома на Себастиан. Щеше ли да предупреди някоя друга? Високият мъж не можа да сдържи усмивката си. Може би този път щяха да му позволят той да избере. Да реши дали да бъде живот или смърт. Никой друг. Бяха му дали тази власт. И той беше вечно благодарен.
Само да я беше имал навремето.
След сватбата и преместването в елегантния апартамент в центъра на града Ленарт стана чест гост в техния дом, понякога със съпругата си, но обикновено сам. Когато София и баща му излизаха, а това се случваше доста често, Ленарт идваше да го гледа.
Той харесваше „дядо“ си. Те пишеха заедно домашните му, играеха на карти и момчето дори се опита да научи възрастния мъж да играе „Нинтендо“. Още нямаше приятели в новото училище, но Ленарт често го водеше някъде през уикендите. Скансен, телевизионната кула Какнес, остров Дюргерден, Кралският дворец – места, които връстниците му вече бяха посетили или поне чували, но непознати за него. Освен това Ленарт му позволяваше да опитва различни неща, за да види кое му доставя удоволствие. Те ходеха да ловят риба, да се пързалят със зимни кънки, да берат боровинки, да играят боулинг и в лунапарка.