Ванеса Монфорт — Женитe, които купуват цветя
На Иса Борастерос,
Със свобода, книги, цветя и луната, кой не би бил щастлив?
Оскар Уайлд
Женитe, които купуват цветя
В този малък квартал в центъра на Мадрид, обитаван от актьори, от всевъзможни хипстъри, от бездетни двойки, от лицемерни депутати, споделящи чаша вермут между заседанията; в този микросвят със собствен чудодеен Христос, своя разрушителна секта, свои музи, свои театри и малки галерии, свои ежедневни демонстрации, свои мисли на прочути писатели по тротоарите, върху които стъпват туристите, обитателите на старчески домове, войнстващите велосипедисти, джазмузикантите и археолозите, търсещи съвестно костите на Сервантес… в този квартал има също пет жени, които купуват цветя.
В началото никоя от тях не го прави за себе си — едната ги купува за любовника си, другата — за офиса си, третата — за да ги рисува, четвъртата — за клиентките си, последната — за мъртвия си любим. Последната съм аз и това е моята история…
Оливия е име на ангел
В квартала нямаше съгласие относно момента, в който се бе появила там. Попитах сервитьорите от кръчмата „Ла Долорес“ — те твърдяха, че е отскоро, но от „Каса Алберто“ бяха сигурни, че е там, откакто се помнят. Все пак всички бяха единодушни, че „Градината на ангела“ е цветарски магазин от два века и се нарича така може би защото в него винаги е имало ангел — просто винаги някой е поемал щафетата. Когато Оливия си отидеше, щеше да я наследи друг ангел с друга мисия. Когото и да питах, всички обитатели на квартала твърдяха, че Оливия винаги е била там и желязната ограда и цветята са се появили с нея някъде през ХХ век.
Трудно беше да се установи какво или коя е била Оливия преди това. Никой не знаеше. Или тези, които го знаеха, пазеха в тайна личния ѝ живот. Никой не беше наясно дали цветарският магазин е неин, или под наем. Едни шушукаха, че била богата ексцентрична наследница. Други вярваха, че била любовница на известен мъж или може би прочута актриса, постигнала слава в чужбина. И наистина в гласа ѝ се долавяха чуждоземни нотки, като на човек, който говори няколко езика — буквата „с“ свистеше между зъбите ѝ малко по-силно от нормалното, гласните бяха мелодични като в галските страни, но произношението ѝ беше перфектно, а гласът ѝ — ясен и спокоен като цветята ѝ.
Видях я за пръв път три дни след като дойдох в квартала. Откакто бях открила „Градината на ангела“, минавах край вратата ѝ няколко пъти на ден, но така и не се решавах да вляза. Задушавах се в малкия апартамент под наем, в който току-що се бях нанесла. Горещината в него беше непоносима и засилваше миризмата на боя. Още нямах климатик и неразопакованите куфари ми служеха за маса, за стол или за да се качвам на тях, когато не успявах да отворя кранчето за газ на печката. Така че разходките и гледката на този оазис ми помагаха да приема всекидневната си порция кислород.
Тази вечер излязох навън със същите дрехи, с които чистех жилището — стари дънки, още по-стара тениска и същите джапанки, с които излизах от банята. Когато се зърнах в огледалото на асансьора, стори ми се, че цялата съм безцветна. Ключицата ми изпъкваше през кожата на деколтето. Черната ми права коса бе хваната на опашка. Лицето ми беше бледо, без грим. Очите — подути от прахта.
Когато стигнах до площада, се изненадах, че цветарницата е още отворена. Беше осветена от цветни крушки и малки хартиени фенери, окачени на дърветата. Всичко това, както и един щурец, който се беше настанил в огромното маслиново дърво, откъдето изнасяше рецитал, придаваха на мястото празнична атмосфера.
Вековното маслиново дърво заемаше центъра на градината и от клоните му висеше въжена люлка. Прекосих плахо портата и тръгнах по настлана с каменни плочи пътека, които ми се сториха жълти, с тайната надежда — сега вече знам това, — че в края ще ме чака Магьосникът от Оз. Ухаеше на мокра пръст. Сред сенките на листата и под един бял сенник зърнах малка маса от ковано желязо, а върху нея — чаша с вино и разтворена книга. Вратата на оранжерията беше широко отворена.
Тогава я видях за пръв път.
Защото всичко това беше Оливия.
Вътре звуците на джаз от четирийсетте години галеха листата на растенията, полюшваха висящите кошници с цветя, изнизваха се навън, тласкани от водния прашец на пръскачките. Пъстри целофанени пеперуди украсяваха стъклените стени, акварели с блестящи флорални мотиви бяха изложени във всеки ъгъл, навсякъде се виждаха рециклирани стари съдове с цветя, чиито имена тогава не знаех. В дъното, зад стъклена преграда, долепен до тухлената стена, имаше старинен каменен фонтан с глава на причудлив лъв, от която бликаше вода и падаше в езерце с водни лилии. Във всяка ниша, под какъвто и да е предлог, изникваше живот под формата на растение. От островърхия таван висяха стъклени украшения, венци от клонки, сухи цветя и шишарки, шеговити текстове, написани на дървени плочки, а на плота бяха разпръснати старинни пощенски картички с квартала през ХІХ век, от началото на ХХ век, стари модни списания, картини от музеи, театрални афиши. В центъра му имаше книга за посетители, отворена на страница с текст на японски, ограден от сърчица. И друга книга — с червена кадифена подвързия, на чиято корица бе гравирано заглавие — „Книга за записки“.