Дъщерята потисна щастливата си усмивка. Майката скръсти ръце.
— Жени се в гражданското само заради съвместната данъчна декларация. — Тя се обърна към вероятно единствената си дъщеря. — Така че ми се струва много смешно да се явяваш с букет, това е всичко.
— Смешно? Така ли мислиш? — разтревожи се дъщерята.
— За бога, нека не допускаме грешката да ставаме романтични — прошепна Оливия.
Тогава ме забеляза и ми махна с ръка за поздрав. Скрих моите в джобовете на панталона и внезапно изпитах срам при мисълта, че съм със същите дрехи като предния ден.
— Здравей, скъпа… Между другото, как ти беше името?
— Марина — казах аз от вратата.
— Добре, Марина. Можеш ли да ми помогнеш за това?
Посочи бонсая и ме покани да седна до нея. Връчи ми ножицата за подрязване. Погледнах я уплашено.
— Подрязвай внимателно където ти кажа, това е бонсаят на лейди Макбет. — После се обърна към друга клиентка: — Добро утро, отдавна не съм ви виждала.
Бонсай на кого? — запитах се. После забелязах друга жена, която току-що бе влязла, приблизително на моята възраст, облечена с безупречен перлено сив костюм, с елегантна и издута чанта през рамо. Наблюдаваше, без да се прикрива, другите две иззад огромен букет червени рози. Имаше гъста кестенява коса, прибрана на опашка, голяма начервена уста с бенка до нея, на която играеше презрителна усмивка, гримирани очи, които се забелязваха отдалече, и източено тяло, облечено с дискретен вкус.
— Добро утро — отвърна тя сухо.
По някаква незнайна причина появата ѝ развесели Оливия. Тя повдигна една от почти невидимите си вежди и каза:
— Предполагам, че са за… нека отгатна… Касандра?
— Да — отвърна жената. Огледа се наоколо. Остави букета на плота и розите леко се разпръснаха. — На обичайния адрес.
Оливия направи учуден театрален жест и ми посочи, без да ме погледне, мястото, където трябваше да подрежа следващото клонче. Пъхнах пръстите си в пръстените на ножицата. Поставих острието върху стъблото. Замижах, сякаш щеше да ме заболи, и стиснах.
— Адрес? — попита тя, извисявайки плътния си глас.
— Казах „обичайния“ — отвърна клиентката, снижавайки своя и веейки си с ръка.
Оливия се усмихна и зарецитира, докато пишеше:
— Министерство на външните работи, площад…
— Да, този.
Явно губеше търпение.
Другите две клиентки стояха една срещу друга с ръце на кръста и с леко войнствен вид.
— Искаш или не, това е символ.
Майката извади спрей от чантата си, пръсна от него в носа си и шумно подсмръкна.
— Символ на какво, мамо?
— Не ти ли се струва неуместно? Бруно няма представа с каква жена се е захванал. Ти не си момиченце и пред служителите ти…
— Какво?
— Не си жена, която се спечелва с някакво си букетче. Като нищо ще се яви в някое телевизионно предаване, за да се обясни в любов — каза тя зачервена.
Дъщерята започна яростно да гризе нокътя на кутрето си.
Жената с букета рози отвори широко очи, но внезапно нещо отвън привлече вниманието ѝ. Вдигна ръка и разпусна косата си.
— И какво да пишем днес на Касандра в картичката? — продължи Оливия с леко иронична нотка, която ме изненада. — „С любов“, „Поздравления“, класическото „Винаги твой“, или нещо по-пикантно… „Иска ми се да те изям цялата“…
Другата стисна зъби. Оливия извади една роза от букета.
— Никога тринайсет. По-добре дузина. — Поднесе я към острия си нос и ме погледна съучастнически. — Истинска декларация за намерения. Не знам дали ти е известно, Марина, че е много сложно да подариш букет червени рози. Това цвете е родственица на петолъчката, на пентаграма на Венера, на розата на ветровете! На английски, френски и немски се пише rose. Eros, ако разместим буквите, гръцкият бог Ерос на сексуалната любов. Повелява да се пази мълчание за изговореното, ако го намериш на масата, и е ясно послание за страст, ако ти го връчат. — Уви букета с пясъчножълт плат и го завърза с лента. Отвори широко синьо-зелените си очи. — Червената роза е символ на тайна любов, защото е от онези цветя, които се затварят в собствената си сърцевина, а когато разтвори листенцата си, вече е на път да умре. Мислиш ли, че има нещо по-тайнствено и символично от една червена роза?
Светът замря, сякаш някой беше натиснал бутона му за пауза. Клиентките гледаха букета. Ние — клиентките. А розите бяха все така съсредоточени в тайнственото си призвание. Накрая деловата дама отвори портмонето си, което се разгъна като колекция от кредитни карти. Извади една и ми я подаде почти умоляващо, докато явно правеше усилия да не поглежда навън.