Затвори вратата по-внимателно от обикновено. Седна зад идеално подреденото бюро, на което нямаше семейни снимки. Единствено привличаха вниманието флашка от неръждаема стомана, която съвсем спокойно би могло да е принадлежала на Джеймс Бонд, съд от същия материал, пълен с дъвки с вкус на кисела ягода, и екземпляр на английски на „Написано на тялото“ от Джанет Уинтърсън, скрит под плик, на който имаше надпис с големи червени букви: ПОВЕРИТЕЛНО.
Тогава извади мобилния си телефон и прочете съобщенията.
Едно по едно и много пъти. Сякаш искаше да ги наизусти. Почти без да диша. Като човек, който гълта лекарство, за да не усети горчивия му вкус. Прекъсна я обаждането на Паула, която я уведоми, че е пристигнал куриер.
Огромен букет червени рози прекоси същия пропускателен пункт, същите коридори и същите погледи на колеги, докато стигна до целта — бюрото на секретарката ѝ. Беше букетът, поръчан в „Градината на ангела“ за Касандра Велес. Същата, която твърдеше, че живее само за работата си, която нямаше собствен живот, която или нямаше сърце, или никой не се осмеляваше да ѝ го поиска.
През това време в цветарския магазин, в който се бяха случили толкова неподозирани неща, аз стоях пред новата ми работа и новата ми шефка.
— Съжалявам, че закъснях — извиних се. — Не бях съвсем наясно в колко часа…
— Не се безпокой — прекъсна ме тя, докато вадеше една плетена кошница изпод тезгяха. — Всъщност те чаках да дойдеш, за да излезем да свършим някои поръчки. Ще занесем този букет лилии на една приятелка — каза тя, подбирайки няколко полуотворени стръка. — Веднага щом усмирят онова отвратително момиченце, тръгваме.
Въпросното момиченце се опитваше да се отскубне от силната ръка на баща си. Другата ръка обаче, която изпращаше съобщения с палеца, беше слаба, много слаба.
— Също съжалявам за бонсая — добавих аз, като приглаждах дрехите си.
Тя скочи от табуретката, нахлупи розовата си сламена шапка и взе ключовете.
— Извини се на лейди Макбет, не на мен. — После постави ръце на кръста си. — Винаги ли казваш „съжалявам“ на всеки две изречения?
Преди да излезем, постави дървена табела на вратата. Приближих се. Беше своеобразен език на цветята. Всеки вид, нарисуван подробно с маслени бои, беше последван от обяснение. Почти инстинктивно потърсих теменужките. Прочетох: „Скромност, свенливост и усърдие.“
Подкани ме да изляза и заключи вратата на оранжерията, като завъртя два пъти ключа.
— Изглеждаш уморена — отбеляза развеселено. — Да не би нашият щурец да ти е попречил да се наспиш?
Всъщност вече не си спомнях какво е да си починеш. Тялото ми се сгърчваше на креслото, на което спях. Любопитното е, че самата аз три месеца по-късно и преди да тръгна на пътешествие с яхтата, щях да напиша една фраза върху парче дърво в „Градината на ангела“: „Да почиваш, не означава да спиш, означава да се събудиш.“ Кой можеше да предположи, че ще започна да го правя, приспивана от сприхава бавачка, каквато е морето?
Ден 2
Момичето и морето
Като малка бях чела „Старецът и морето“ и за моя изненада току-що я намерих в каютата ти. Само твои книги: „Одисея“, „Океан море“ от Барико, „Моби Дик“, „Островът на съкровищата“, „Морският вълк“ от Джек Лондон, „Черният корсар“ от Салгари, „Тайфун“ от Конрад, „Дългия Джон Силвър“ от Бьорн Ларсон и разбира се, „Старецът и морето“, любимата ти. Винаги ми казваше, че ако старецът не бе разговарял със себе си, е щял да пусне рибата или да полудее. „Един моряк трябва да умее да разговаря със себе си, Мари.“ Толкова пъти те чух да го казваш, както и толкова пъти едвам сдържах смеха си, когато те слушах как ругаеш на палубата, наричайки „кучи син“ самия Нептун. Също обаче е вярно, че старецът се бореше упорито със стихиите, а сега моята битка не е с морето, а със самата мен и страха ми, че няма да преживея тази промяна. Може би разговорът със самата мен след толкова време ще ме запрати директно към собственото ми унищожение. Кой знае. Парадоксално е, но сега мога да разчитам единствено на съдействието на стихиите.
Отминах залива Масарон, който свършва при Пунта дел Серо.
Двайсет преплавани мили и нито една чайка.
Двайсет мили и нито една риба, нито една тъжна слузеста медуза.
Какво изпитвам? Самота? Свобода? Независимост?
Морето се е превърнало в застинал син желатин, който „Питър Пан“ сега разрязва като нож, и то настръхва, сякаш допирът на корпуса предизвиква в него тръпка. Вятърът обаче се засилва.