Що се отнася до Виктория, отишла в къщата на свекърва си с по едно дете, увиснало на всяка ръка. Преди да влезе, начервила устните си с червило „Шанел“ в яркочервен цвят и разрошила бретона си. Когато жената отворила вратата, снаха ѝ тикнала в ръцете ѝ букет от весели слънчогледи.
— За теб са. Днес Пабло няма да може да дойде. Той е… Добре де, не знам. Предполагам, че е зает.
Свекървата се объркала. Изгледала Виктория от горе до долу.
— Така облечена ли отиде да вземеш децата? На твоите години е смешно.
Виктория се усмихнала и изпратила децата да играят на терасата.
— Знаеш ли какъв е проблемът, Андреа? — Жената повдигнала любопитно брадичка… — Че за да се харесам на теб, трябва да престана да харесвам себе си. Но не се притеснявай. От сега нататък винаги Пабло ще довежда децата. Така ще го виждаш по-често. А мен по-рядко. Разделихме се.
Да… Спомням си смеховете в онази вечер. Сега ги чувам на моменти, когато успеят да надвият грохота на бурята. Спомням си как, насърчена от Аурора, се престраших да пусна Капитан и той се втурна да търси щуреца, който започна да изнася, точен както винаги, рецитала си сред бръшляна. Оливия извади своя „Коктейл Молотов“ и напълни чашите веднъж и още веднъж, докато си споделяхме подробности от изминалия ден.
— Трябваше да видиш лицето на шефа ми, когато му казах, че искам да замина с годеницата си — сбърчи нос Касандра. — Мислех, че ще гръмне като Биг Бен.
Всички избухнахме в смях.
— Шашна се. Не преставаше да ме поправя: „Искаш да кажеш с годеника си“, и аз му обяснявам, че не, а той всеки път с все по-намръщено лице си знае своето. Накрая ми писна и за да оползотворя купищата пари, които похарчих за психиатъра, го попитах: „Игнасио, знаеш ли каква е разликата между невротик и шизофреник?“ Той остана с отворена уста. Тогава му обясних, че докато един шизи мисли, че две по две е двайсет и пет, и живее в тази реалност, то невротикът знае, че две по две е четири, но това го вбесява… „Така че, Игнасио, приеми това, което ти казвам. Отивам в чужбина. С жена. И престани да се блъскаш като муха в стъкло или ще ти поставя диагноза. Нали искахте да имам личен живот? Стабилен партньор? Ето, имам го!“
Почти се задавяхме от смях, представяйки си Касандра, движеща се по коридорите пред погледа на всички онези, които вече я смятаха за позор на професията.
Оливия беше седнала в люлката за мислене, люлееше се, усмихната, и ни наблюдаваше така, както човек се любува на великото си творение. Беше облечена в бял лен, както в първия ми работен ден, и беше поставила покрай пътеките фенери със свещи, които създаваха фантастична атмосфера в градината.
Вдигнахме отново чашите си за тост. Този път за Виктория и за смелото ѝ решение. И за Франсиско и неговото откритие, за което вече пишеха всички вестници. Признавам, че го направихме сдържано, защото предполагахме, че предателският карамфил все още е вътре, в очакване на нашата злочеста приятелка. Тогава Оливия помоли за малко внимание. Хвана Виктория за ръка и я поведе към оранжерията. Нареди ѝ да затвори очи. Всички ги последвахме, бутайки се една в друга, и когато влязохме, Оливия каза:
— Това оставиха тази вечер за теб.
На мястото, където се намираше каменният фонтан, зад стъклената врата, подът не се виждаше. Всичко беше покрито със стотици вълшебни сини рози. Подаваха се от вазите, от трите етажа на фонтана, бликаха от устата на каменния лъв. Виждах ги за пръв път, но да, знаех посланието им: вечността, символът на вечната любов или вечното очакване на любов, която изглежда невъзможна. Но тази не беше. Вече не! Виктория пристъпи бавно и се вгледа в това красиво писмо от нейния любим.
— И така — каза Гала, вдигайки чашата си, — за Виктория и Франсиско.
Отново чукнахме чашите си, докато нашият джазов щурец подновяваше своя джемсешън, а Капитан, който се беше свил на кълбо на един стол, щом го чу да пее, скочи на пода с детективски движения.
Дойде ред на Аурора. Тъкмо щяхме да вдигнем наздравица за заминаването ѝ за панаира във Франкфурт, когато тя ни прекъсна:
— Момент, момичета — каза, готова да се разплаче. — Искам преди това да видите образец от серията, която ще занеса. И последната от всички, синтеза на всичките ми картини, бих искала да остане тук, в „Градината на ангела“, където се запознахме. Защото никога нямаше да мога да постигна това без вас.
Тогава отиде до дървото, където беше подпряла мистериозната картина, и помоли Оливия да ѝ помогне.