— Дръпни шкота, Мари. — Това вече го казах на глас. — Трябва да дръпнеш шкота и да вдигнеш платното.
Този път, признавам си, го казах със същия хаплив тон, който ти използваше, когато искаше да се правиш на мой шеф, а не на кораба.
Разбира се, това не го изрекох на глас. Да, успях да вдигна едно платно.
Голямото платно. Не спира да се удря в мачтата, но го вдигнах, въпреки че продължавам да разчитам на мотора. Но все е нещо. Гледката на гигантската теменуга, разтърсвана от вятъра, вместо да ме успокои, ме натъжава. Има вид, сякаш ще ѝ окапят листата.
Отгоре на всичко нито един кораб. Нито една риба. Нито една тъжна чайка.
Мисля, че единственото, което мога да направя, за да преодолея тази унила морска гледка, е — освен да си говоря сама — да си припомням сушата и първите дни с Оливия, срещата с Касандра…
В известен смисъл бяхме като позитив и негатив на една и съща снимка. Имам предвид Касандра и аз. Може би затова между нас веднага се породи взаимна симпатия — войнстваща независимост срещу патологична зависимост.
Всеки път когато трябва да взема решения на кораба, си спомням за нея. А днес трябва да ги взема, защото вятърът се усилва: да плавам срещу вятъра с опънат грот, за да стабилизирам кораба; да събера платната, когато вече не вършат работа, за да не ми пречат; да затворя люковете, когато вятърът задуха с над петнайсет възела. Когато е над двайсет, гребените на вълните ще започнат да се отделят и водата ще залива палубата. Над трийсет възела има опасност мачтата да се счупи и надуваемата лодка ще излети във въздуха. Трябва ли да извадя надуваемата лодка? А откъде съм сигурна, че вятърът ще стигне трийсет възела? Дори вятърът да утихне, морето ще продължи да се вълнува, ще се изкачва все повече от дълбините. Сега трябва само да чакам и да вземам решения.
Изгорях. Лицето, ръцете, гърбът. Парят ме. Невъзможно е да не изгориш при това слънце. А ако извадя платната, не мога да сложа тентата, защото ще ме спира при този вятър. Така че се наплесках цялата с крем за след слънце и се омотах в няколко парео като бедуин. Това беше първото ми решение: да опъна платната сега, за да се придвижвам напред, въпреки опасността да умра от меланома след десет години — използвай времето. Касандра винаги казва, че в най-важните решения в живота си човек е сам и заради това баща ѝ я е възпитал да не зависи от мъж. Само че аз израснах в традиционно обкръжение — записаха ме в училище на монахини, когато смесените училища вече бяха на мода, и ми пратиха съобщение в бутилка — капитанът винаги е мъжът. Въпреки това родителите ми вмъкнаха и друго съобщение в бутилката, което беше повече в крак с времето — трябваше да уча, да имам професия, да нося заплата вкъщи, с други думи, да съм способна да управлявам кораба „за всеки случай“. Но само за всеки случай. Ако се наложеше да жертвам време или професия, за да следвам другия, трябваше да го направя. Особено когато щяха да се появят децата, превръщайки се в негов екипаж.
Но какво става, когато няма деца и другият си тръгва със своя и с твоя живот? За тази възможност определено не ми бяха казали нищо.
Вярно, никога не бях искала да определям посоката, защото по природа бях нерешителна. Бяха ми втълпили този страх.
Като говорим за решения, не знам дали да извадя лодката и да я оставя надута, или да я държа сгъната в рундука. Ще ми пречи, ако я оставя на носа. Но ако ми потрябва спешно?
Страхът…
Този страх ли ме накара да потърся твърде рано капитан? Теб. Ти знаеше това по-добре от друг. Че реакцията ми пред живота винаги беше да не се хвърлям изцяло в една работа, нито да пътувам в чужбина, нито да предприема важна промяна от страх, че ще се проваля. И виж ме сега — впуснала се в самоубийствено пътешествие на моите четирийсет години. Чак сега осъзнавам, че нищо и никой не ме бяха принуждавали да вземам свои собствени решения, докато не се озовах в онзи цветарски магазин. Нито дори животът.
Знам обаче, че отказът да вземаш решения всъщност означава да вземеш едно много важно решение.
Означава да станеш част от живота на другия.
Това е рискова инвестиция. Залагане на само една карта.
Чия е отговорността? Имам ли право да се оплаквам? Да те упреквам за това, че аз самата съм решила да поставя на преден план твоя живот пред моя? Да те мразя за това, че изчезна, като го отнесе със себе си, и ме остави без нищо? Нормално е да го отнесеш. Беше твой. Твоят живот.
Изминаха няколко часа и вятърът утихна напълно, но както очаквах, не и морето. Според изчисленията на Виктория четири мили по` на юг се намира Агилас, така че сигурно съм наблизо. Главното платно на „Питър Пан“ се тресе силно, сякаш иска да изтърси от себе си голямата теменуга, която е изрисувана на него.