Най-после се решавам да надуя проклетата лодка. Само че не знам как да прикрепя към нея извънбордовия мотор. Почти съм си пъхнала главата в отвора на рундука, за да извадя всичко, и от тази поза стомахът ми отново се разбунтува. Май ще повърна. Ако ти беше тук, щеше да ми кажеш, че винаги се повръща по посока на вятъра. Изкачваме една вълна и при спускането тичам към кърмата и повръщам. Червата ми се свиват, сякаш ме е глътнала змия. Сигурно съм повърнала и хапчето. Гълтам друго и лягам. Познавам тази студена пот. Иска ми се подът под мен да спре да се люшка, но това няма да се случи. Ще затворя очи за малко.
Все още не съм възвърнала напълно равновесието си, но най-после успявам да се изправя. Имам седемдесет и пет литра нафта за една седмица. А моторът изгаря половин литър на час. С това темпо ще го изразходвам за три дни. Би трябвало да пестя горивото, но още не се осмелявам да изключа мотора — кара ме да се чувствам сигурна. По-лесно е да поддържам курса така, а не да завися от вятъра.
— Време е да събера платната — казвам си отново на глас, а после се обръщам към вятъра: — Какво да се прави. Опитах. Щом не искаш да духаш, не духай!
Морето започва да се слива с небето. От десния борд вече съзирам пристанището зад остров Терерос, добро място, където да пренощувам. Не знам дали ще успея да пусна котва. Страх ме е, че като заспя, корабът ще отплава и ще се озова на друг континент.
Може би трябва да продължа до Вера или Вилярикос. Във Вилярикос има две малки пристанища, но сигурно няма място, а вече съм твърде уморена. По-добре е да поспя и утре да продължа към Гаруча. Откъм левия борд водата се прелива в небето и се разтваря в него. Какво щеше да кажеш, ако сега я видеше? Щеше да ми кажеш: „Момиче, възползвай се от морето и продължи напред, тази нощ ще има пълнолуние до четири призори. Вдигни платната и остави морето да те приспи, защото не знаеш как ще се получат нещата.“
Мисля, че се усмихнах. От толкова време не съм се поглеждала в огледалото, че съм забравила как изглеждам, когато се усмихвам. Усмихнах се, защото си спомних последните ти думи. Истински вот на доверие в твой стил: „Мари, обещай ми нещо, само едно нещо. Всичко останало е без значение. Обещай ми, че няма да се оставиш да умреш.“ Предполагам, че това си мислел за мен. Демонстрация на възхищението ти към моята личност.
Че щом те няма, ще извърша тъпо викингско погребение, като сложа край на живота си заедно с теб? Това ли си мислеше?
Внезапно се изправих, завъртях два пъти въжето на контрата, докато се запъна, забодох пети в противоположния край на кокпита, освободих въжетата от другата страна и — сякаш ти ми даваше инструкции от проклетия Олимп, към който смяташе, че принадлежиш — започнах да дърпам, докато платното се нави изцяло, и успях да хвана въжето отново. Никога не бях вършила тази маневра толкова бързо, почти машинално, и най-вече, никога не бях вършила тази маневра без теб.
И внезапно изпитах чувство на самота. По-силно от всякога.
Самотна, свободна или независима?
Може би е последното. Да.
Щях да се радвам, ако Оливия можеше да ме види. Тя винаги вярваше, че съм способна да извърша това пътуване. Поне успях да го започна. Макар че ми се струва все по-безотговорно и ми е повече от ясно, че няма да стигна до финала. Никога няма да стигна до протока.
Наблюдавам морето. Това море, което ме обгражда от всички страни и което е пълно с изненади. Плавам само от три дни и вече съм изтощена. Не мога да спя. Не мога да възстановя силите си.
Когато включих мобилния си телефон, намерих няколко съобщения от момичетата, които ми вдъхваха кураж: Виктория иска да ѝ изпратя координатите си; Гала ме пита как мога да преживявам в този фургон, както нарича яхтата, без сешоар за коса; Аурора ми е оставила гласово съобщение; Касандра ми напомня обещанието, което си дадохме, когато се запознахме.
И мълчанието на Оливия.
Какво послание съдържа мълчанието на Оливия? Същото като градината и дърветата ѝ, пълни с тайни?
Още една от мантрите ѝ: „Еднакво важно е да знаеш кога да говориш и кога да мълчиш.“
Снимах този морски пейзаж с телефона си и веднага го изпратих на сушата — от изток на небето се появи кръгла бяла луна, в морето — розово-лилави отблясъци. На запад слънцето залязва за пръв път от много месеци бистро, златисто и течно, като голямо око на котка. Но все така няма нито една птица, риба или нещо, което да се носи по водата. Дори е по-добре така, казах си, не знам дали на висок, или нисък глас, дори е по-добре, защото имах ужасен сън. Сън, който ми напомня апокалиптичните бълнувания, които ти имаше, когато болестта беше стигнала до главата ти.