В съня си вървях по тясна пясъчна ивица, оставена от прилива. Дъски, столове и трупове на птици, риби, раци и няколко овце бяха заплетени сред водораслите. Повдигаше ми се от зловонието на телата им, примесено със солен мирис. Най-лошото обаче беше, когато се опитвах да потегля с кораба. Включвах мотора, но той се давеше и изтръгваше вода от дъното, която изплуваше на повърхността пълна с боклуци. Този път от кърмата видях във водата едно подпухнало лице с коси с цвят на водорасли. С все още отворени и безцветни очи. До него от дъното изплува друго тяло, обърнато с гръб. Много малко и бяло, като на джудже или на дете. И още почернели дънери на паднали дървета, и още тела, сред които „Питър Пан“ си проправяше път, за да стигне до открито море, като лодката на Харон. Внезапно осъзнавах, че всички тези тела са твоето. Ти на различна възраст. И всички мъртви. И плавах, плавах отчаяно на юг, за да избягам от цялата тази смърт, макар че всичко беше срещу мен — вятърът, течението, морето.
Затова сега се наслаждавам още повече на гледката, разкриваща се пред очите ми. Луната, осветяваща гладката и еднообразна морска повърхност. Без живот, вярно, но и без смърт. Не си спомням да съм виждала преди морето без нито един плавателен съд. Макар че както стоят нещата, сега би ме ужасило повече да срещна някой кораб, с който трябва да се размина. Седнала съм на десния борд, увесила крака над водата, опряна на едно от въжетата, чието име винаги забравям. Усещам как водата се плиска под краката ми. Харесваше ти да правя това. „Хвани се за въжето за спускане, Мари, защото при някое по-рязко движение на кораба ще си счупиш врата.“ Точно така. Въжето за спускане. Този път ще те послушам. Стисвам въжето с две ръце и подпирам брадичка върху кокалчетата на пръстите.
Добре, че ме предупреди.
Има много неща, които не помня.
Ръждивочервеното слънце грее в лицето ми, преди да потъне зад хоризонта и „Питър Пан“, сега поел курс на югоизток, се подчинява на автоматичния пилот, който ти преди време програмира. Дори и след смъртта си ми начертал курса. „Помни, Мари — почти те чувам да ми казваш, — коригирай курса само ако срещнеш нещо, иначе остави „Питър Пан“ да те води. Вече съм му дал инструкции.“
Мобилният звъни. Съобщение от Касандра. Отваря се снимка, която ме връща за миг към скорошното минало: двете в „Градината на ангела“, с искрящи от виното очи и с едно обещание на устните. Беше същата вечер в деня, в който петте се запознахме — група жени, които имаха само едно общо нещо, единственото, което беше необходимо, за да се изгради верига.
Кокетството на лилиите
— Кога за последен път си направила нещо за пръв път?
Този въпрос ми зададе Оливия, като ми пъхна букет лилии в ръцете, заключи два пъти желязната врата на градината и окачи табела, на която пишеше лаконично:
Връщам се след малко.
Или не.
Както открих по-късно, това беше нейната противоотрова срещу скуката.
Когато си даваше сметка, че не може да отговори на този въпрос, тя въвеждаше някоя малка новост в живота си. Трябвало да е идеална смес между рутина и откритие, каза ми тя. Това „откритие“ можело да бъде най-различно — да си купи лотариен билет, ако не го е правила никога дотогава, или да тръгне по различна от обичайната улица, за да стигне до магазина на приятелката си Гала — нещо, което смяташе да направи сега.
Точно преди да тръгнем, зад нас се разнесе глас:
— Оливия! Почакай… не затваряй!
Обърнахме се. Беше дребна възрастна жена с бухнала като захарен памук коса, с интелигентна усмивка на начервените си устни, с отрудени ръце с две брачни халки и домашни чехли.
— Отново ли си избягала, Селия? — попита Оливия, като скръсти ръце.
— Ще остана само два часа, обещавам. Ще наглеждам магазина, ако дойде някой — примоли се тя. — Иначе ще ми оставят отново внуците за целия следобед, а съм капнала. Казах, че отивам на лекар.
— А не попитаха ли къде? Може би ще искат да дойдат с теб.
— Не, за това не ми се обаждат — каза старицата, повдигайки едната си вежда. — А това момиче твое ли е?
Поздравих я. Тя залепи две звучни целувки на бузите ми, а Оливия ѝ подаде ключовете.
— Но не си тръгвай, докато не се върнем. И не поливай! Последния път попари всичките ми сенколюбиви растения.
— Нито онези там, които са толкова сухи?
— Не!
Странната особа се стресна, взе ключовете, сякаш ѝ бяха дали ключовете от райските порти, и побърза да влезе и да се наслади на оазиса си.